Коста Калушев - Рибаря: Най-добрите моряци са крайбрежните рибари

Роден е на 21 декември 1944 г. в провадийското село Бозвелийскo, но още като дете семейството му се преселва във Варна. Иска да плава по корабите и за да вземе моряшка книжка, без която не може да кандидатства в БМФ, започва работа на гемиите в тогавашното ДП „Черноморски риболов”- Варна. Учи задочно в бургаския Техникум по рибарство. После плава на корабите на БМФ близо 3 години. Както сам признава, през живота си 6 пъти е постъпвал на работа в „Черноморски риболов” и е напускал, но никога и до днес не се е отказвал от риболова. Бил е на старите рибарски гемии  и лодки,  на по-модерните по него време РК-та, на даляните - владее всички рибарски дейности. Има лодка, която държи на стария плавателен канал - вече е надхвърлила 30 години, но продължава отлично да му служи.

Всички го знаят като Коста Рибаря - един от малцината останали стари варненски риболовци. Жива история. И когато сядаме, за да  ми разправя за своите безкрайни рибарски истории, спомените му се отприщват един през друг, едвам удържа да ги подрежда от началото до край.

Много неща се разправят за рибарите, но да знаеш повечето са лаладжийски приказки, започва бай Коста. Да си рибар не е нужен ръст,  но задължително

трябва да си като маратонец,

жилав и издръжлив. Всичко друго са лафове на маса, като при ловджиите. Рибарят просто трябва да може да тегли мрежите по 8 - 10 часа, без да го сменят. Като маратонец. А не, дърпаш половин час и хайде, изморил си се. Не става така. Както при футболистите - оня тичал 40 минути и много бил бягал. Какво ти бягал, бе?! Трябва да можеш да тичаш цял ден, без да се измориш. Тогава си истински футболист. Не върви само с пъчене и приказки на кафе, както правят нароилите се днешни рибари, а лодките им стоят празни, няма и мераклии да ги купят. Навремето за рибарите беше унижение да сядат на кафе.

По едно време работех като моторист на рибарско корабче с един руснак от белогвардейците, бай Сергей, 73-годишен, увлича се бай Коста. Преди да дойде Ленин, учил в училище за командири, много знаеше и много неща разбрах от него. Още втория път, като се качих , трябваше да застанем на трудно място до Галата, а корабчето няма заден ход, само преден и стоп. Той стои отпред и ми вика: „Стоп, дай на дясно, завърти!…” Застанахме без грешка. От бай Сергей научих как да се справяш с вълните. Например, като излизаш покрай вълнолома, задуха ли от Карантината, да минаваш далеко от него, а когато се прибираш - обратното. Иначе се поврежда моторът - казваше той, - и веднага ще те изхвърли на камъните. Много елементарно, но доста уж големи рибари правят точно такава грешка. Между другото, най-добрите моряци са крайбрежните рибари. Неслучайно най-много се славят норвежките моряци. И знаеш ли защо? Защото

големите бели в морето стават покрай плиткото

Мъгли, високи вълни и трябва да можеш да се оправяш без радари. Пътуваме и бай Сергей ми разправя как веднъж се връщали от Истанбул и така духнало насреща, че докато се приберат от Емине до Варна минали 2 месеца. А един друг стар варненски рибар, бай Мисак, при когото започнах в началото като калканджия, неграмотен, но и той много работи знаеше,  разправяше - отиват до Камчия с лодка сеферка, без мотор, за да съберат уловената риба и се връщат до Варна пълни догоре и само на гребла. Предават я до стария канал. Тогава във Варна има 30 - 40 търговци на риба и като видят по-голям улов, веднага всички се наговарят и свалят цената. Наесен рибарите ловят паламуд и скумрия, но нямат сол да я консервират, за да се пазарят за по-добра цена. Търговците изкупуват всичката сол от магазините и така ги принуждават да им я дадат на безценица. Затова рибарите са винаги бедни и гладни, клати глава бай Коста.

Навремето малцина ставаха рибари, в града ги смятаха за непрокопсаници, продължава той. Когато почнах на даляна на Траката, всяка събота идваше един бръснар, за да ни подстриже, избръсне и му плащахме с риба. Беше много доволен. Сестра ми работеше в неговата бръснарница и чула какво разправя за рибарите. Всички били много прости, пърдели, уригвали се пред него на масата, имало само едно момче, което било възпитано (ставаше дума за мен). И тя идва вкъщи, плаче пред майка ми и двете викат: „Моля те, напусни, докато не си станал като тях!” Наистина,

такова беше мнението за рибарите -

много изпаднали хора. Помня, бай Мисак отишъл да работи надолу към Созопол, ловили скумрия и хубави пари изкарал. После обаче ги проиграл на комар. Било късна есен, вече се задала зимата и той трябвало да се прибере пеш до Варна, облечен само с един конопен чувал, на който изрязал дупка за главата и още две за ръцете. Проиграл всичко, дори дрехите си.

Да ти кажа и още нещо за рибарите. Същият този Мисак заедно с другите калканджии от бригадата в „Черноморски риболов” веднъж стояха и ми гледаха сеира, когато бях изпаднал в безизходица. Нея вечер бях забравил да затворя крана на РК-то, откъдето се излива водата за охлаждане на двигателя и към 3 ч. през нощта Стойчо, колегата, с когото работя, блъска на прозореца ми и вика: „Коста, гемията потънала!” Веднага се сетих какво е станало и както бях по гащета, хукнах съм стария канал, където бе стоянката. Беше октомври. От крана вътре се наводнило и РК-то потънало, само предната му част с палубата стърчат над водата. Гмурнах се в мръсната вода, затворих крана и започнах да изхвърлям водата от машинното с една кофа. Стойчо пък изхвърля от хамбара. Гледам другите калканджии, осем човека, събрали се и само гледат. Викам после на Мисак - защо не дойдохте да помагате. А той: ”Ами, Захари ме нави, имал ти зъб.” Да. Защото хващах повече калкан от тях, а те не можеха. Работил съм и с французи, испанци, радват ти се, когато видят, че правиш нещо по-хубаво от тях. А нашите гледат как да ти навредят.

Е, разбира се,

не всички рибари са такива,

добавя бай Коста. Една година бяхме със Стойчо на една от най-бързите гемии на „Черноморски риболов”. С това РК изкарахме цял месец до 28 декември и извадихме много калкан. Последния ден времето рязко се влоши. Тогава щях да падна и да се удавя. Вълните заливат отвсякъде, видимостта не повече от 100 метра, а ние трябва да вадим въдиците с калкана, които са на  дълго въже. Студено е и преди да хванем въжето, си топлим ръцете в кофа с вода, защото е по-топла от въздуха. Стойчо го имах за малко свит и по-скромен човек, но в никакъв случай не беше женчо. Стои до мен, за да откача рибите и вижда как една от въдиците се заби в ръката ми над китката. Въжето дърпа, ще ме повлече в морето и ще се удавя. Не мога да скъсам кордата на въдицата, тънка е с 3 мм, но издържа до 300 кг. Държа с двете си ръце въжето и нищо не мога да направя. Пусна ли го, ще ме хвърли зад борда. А то се опънало над водата и се виждат нанизани над 60 калкана, все едри. Стойчо веднага поема въжето, двамата дърпаме, той с двете, аз с едната ръка. Така се спасих, а и улова опазихме, беше тон и половина калкан, добавя старият рибар.

Бай Коста държи да ми разправя и за едно друго свое преживяване, което винаги най-много го е учудвало и харесвало.

С моята лодка отиваме за калкан, казва той. Бяхме заедно с един приятел Иво и почваме да вдигаме мрежите за калкан. Пред Варненския залив сме и дълбочината е някъде 33 - 39 метра. По едно време гледаме нещо черно плава, голямо, и се питаме дали не е малка подводница или някакъв уред на военните. Наближаваме и какво да видим,- делфин! От най-големите, афалите, и още е жив. Не съм работил делфинов улов, като постъпих в държавния риболов, 2 години по-рано вече го бяха спрели, но още стояха патрони от масовото им избиване. Гледам този

делфин, оплетен в моите мрежи

за калкан. Те са от капрон, много здрави. Мрежата не е висока обаче, както плува, се мушка в нея, закача се и тя започва да вибрира. Не може да я скъса и се оплита като в паяжина. Тя не е забита за колчета, за да е свободна във водата и той е успял да я вдигне цялата на повърхността. Стои така и тежко диша. Делфинът отгоре има дупка, калкото вендуза, през която шумно поема въздух и тя се затваря като клапа, после като издиша, излизат ситни пръска подобно на фонтан. Този беше дълъг някъде три и половина метра, опашката му е към нас, оплетен и стои така срещу течението. Когато наближаваме с лодката, той ни усеща. Смутен е. Казвам на колегата: „Дай ножа да отрежем мрежата, за да то пуснем.” Вярно, можехме и друго да направим. Тогава още не беше напълно забранен уловът им и като удавен можехме да вземем филето му, което е вкусна и много питателна храна, както на костенурките. Делфинът живее 45 минути без въздух във водата, но изморен ли е, не издържа и една минута. Достатъчно беше да вдигнем опашката му и главата да остане под вода, за да се удави веднага. Стари рибари делфиноловци са ми разправяли как преди са ги биели с пушките. Започват от последния, за да не подплашат другите от стадото и така един по един, докато стигнат до водача. Ако убият първо него, стадото ще се пръсне. А делфините се сменят кой да води. Гледал съм ги край лодката, като идват по пет-шест, много са красиви, казва старият рибар. Доста срещи съм имал с тях. Като ги видиш отдалеко и изсвириш силно с уста, веднага пристигат до лодката, ей така си надигат главите, за да те видят, после започват да се въртят около теб и да си играят. Крият се под лодката, застават пред носа й. Много са доверчиви към човека и ако имаш пушка, лесно можеш да си убиеш. И да ти кажа, изглежда имат някаква дарба тези делфини, защото не знам дали разбират, но със сигурност по интуиция всичко усещат. Този се оплел и от двете страни в мрежата. Гледам да не я надигам много и внимателно отрязвам близо до опашката. Оставям го и той се опитва да плува напред. Минава още 3 - 4 метра напред, спира и ей така си извърта главата към нас. Гледа ни като човек. Продължава да плува още 20 - 30 метра и пак спира, поглежда ни отново по същия начин, после се гмурка надолу и повече не се показва. Ей това как ни поглеждаше, никога няма да забравя! Беше някаква благодарност, че сме му помогнали. Прибирам се и виждам моя приятел Симо от квартала, който бил делфиноловец. Между другото за първите делфини държавата плащала само опашките, все едно като да убиваш гарги, които навремето бяха обявени за вредни и насърчаваха изтребването им. И делфините били вредни, защото унищожавали рибата. Пълни глупости! Колко изяжда един делфин - десетина кила и то ако намери. Бургаски рибари  и сега викат, че делфините им изяждали рибата, възмущава се бай Коста. Симо тогава ми казва: „Хубаво, че не сте тръгнали да давите делфина, както правехме.” Абе, каквито и да са понякога рибарите (не всичките), каквото и да се говори за тях, всички те също са човеци. Някои са ми разправяли как по време на делфинов улов започвали да съжаляват, гледайки как малкото плаче като бебе край убитата си майка в морето. И после се отказвали от тази работа, допълва накрая старият рибар.

Стефан Денков