К.д.п. Васко Николов: Никога няма да ми омръзне да пътувам

Роден е 14 януари 1958 г. в Русе, но целият му съзнателен живот е свързан с Варна. Завършва Пета гимназия, после става футболист и играе в мъжкия отбор „Черно море”. През 1984 г. започва работа в СТФ. На следващата година е приет като задочник във ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров”. След дипломирането си през 1992 г. постъпва в БМФ, но поради липса на свободни места първият му рейс е като палубен моряк. През 2003 г. получава сертификат за капитан далечно плаване, но продължава да работи като старши помощник. През 2004 г. напуска Параходството и плава на корабите на гръцка компания. След 2 години преминава към японски корабособственик, където работи и досега.
Единият му син също плава като старши помощник- капитан.

Не съм от онези капитани, които ще започнат да ти разправят колко била тежка морската професия. Плавам с голям мерак, не ми тежи и вярвам никога няма да ми омръзне. Една от причините е може би, че започнах да плавам по-късно - бях на 34 години, когато се качих като обикновен моряк на кораб  “Александър Димитров” и направих първия си незабравим рейс. Преди да тръгна, имаше 15 години, през които можах да опозная много добре живота на брега и да осъзная, че всекидневието тук въобще не е цветущо и не е по- хубаво, отколкото в морето. За разлика от младите, които още на 22 години вече са помощник-капитани, тръгват без житейски опит, само с присъщия на младостта хъс да се реализират на всяка цена, ако не успеят, бързо се разочароват и слизат, като смятат, че животът на брега е приказка, а не е така. С тези думи започва разказът от капитанския мостик на к.д.п. Васко Николов.

Между другото, хубаво е в живота нищо да не става на всяка цена.

Когато го правиш на този принцип, невинаги излиза много добре, продължава той. Знам го от спорта, от футбола, с който се занимавах още от 13- годишна възраст, а след гимназия ме взеха в професионалния отбор на „Черно море”, където 4 години бях резервен вратар. И не, че нямах успехи, заставал съм срещу силни играчи, бях всеотдаен, но разбирах, че нямам достатъчно едър ръст, за да стана много добър. Впрочем, всички ми казват, че съм голям късметлия, засмива се кап. Николов. И сега да ти кажа - точно по него време случайно попаднах в компанията на обикновени моряци, които ми се видяха много по-интересни от всички останали; първо, бяха много интелигентни, възпитани и разказваха изключително увлекателно за своите пътувания. Бях на 22 години и те запалиха в мен мерака да пътувам, който продължи да расте с годините. Помня, когато бях в СТФ - стоях на катера, водолазите правеха един кей на ТЕЦ “Варна”, гледах корабите там и си виках - да ми кажат сега качвай се, даже вкъщи няма да се обадя. Много исках да пътувам!... Де да знам защо? Беше ми като блян, който приемах трагично - не вярвах, че може да се осъществи, защото нямах добър успех от гимназията заради футбола. Но ето, че пак извадих късмет и всичко се подреди, както трябва. Имах приятели, като известния футболен съдия Димо Момиров, които ми помогнаха да постъпя в СТФ, където разполагах със свободно време, за да се подготвя добре за изпитите и да вляза като задочник в Морското училище.
Голям късмет извадих и с първия си рейс като моряк на „А. Димитров”. Знаеш ли колко е важно при първия си кораб да попаднеш в добра среда. Много млади хора се отказват да плават точно, заради такъв лош шанс - качва се и другите не го разбират, не стават приятели.

Така че наистина първите впечатления са фатални.

При мен първият рейс бе като в приказка. Тръгваме някъде в полунощ, правим маневрата и после, като си лягам, чувам шума на двигателя, усещам вибрациите му и си казвам: Моят живот тръгва по новия начин! Една сутрин се събуждам, гледам през прозореца (филистрина) - наоколо острови, палми, бяхме пристигнали в Малайзия. Изключително преживяване! Същото, както го виждах в разказите на онези моряци, които ме запалиха да плавам. Отиваме в Сингапур и когато слизаме (в машината всички си викаха братчед), дъждът току-що е спрял и се показват високите сгради, един ми вика: „Виж, братчед ,вечния град!”.  Това е остров 30 на 30 км, но така красиво уреден, че можеш да прекараш седмица и да ходиш на различни места, просто няма време да скучаеш. Имат 3 небостъргача, свързани горе, където е разположено цяло курортно селище с голф игрище и басейн, прилича на кораб. После след Австралия отиваме на остров Тасмания. Ти знаеш ли каква красота е там! Дъното на океана се вижда на 15 м дълбочина. Страхотна тишина, спокойствие, всичко е в цветя, истински рай. Там живеят все заможни хора, лекари, адвокати…Моряците ми казват: ”Ние 30 години пътуваме и не сме ходили в Австралия, а ти още на първия рейс го правиш”. От там през Суецкия канал и стигаме 66-ия паралел в Норвегия. Много интересно природно явление има там. Корабът влиза във фиорда, от двете страни на кораба има по 60 - 100 м , а дъното е на 700 м под кила, стръмни брегове , обрасли с борове, тук-там мъждука някоя хижа, а в дъното на залива свети малко градче. Приказка! Бяха ни предупредили, че от време на време от планината слиза много силен вятър. Както стояхме на кея, в един момент така духна, че отдели кораба ни на 10 м. Беше много страшно! Не знам капитанът колко се беше притеснил, обаче третият помощник успя да скочи на брега и ние му хвърлихме допълнително много дебело въже, задържахме в средата кораба. Така духа 20 минути и спря. После капитанът сподели: „Не съм вярващ, обаче тогава се молех от цялото си сърце!”.

Следващия рейс, вече като трети помощник-капитан, ми беше много трудно - като задочник нямах никакъв плавателен стаж. Но и тук случих на втори помощник - много умно момче, и ми помагаше, капитанът - също. Виждаха, че имам огромното желание да се развивам. Между другото да кажа - сега не е както едно време -
капитанът да стои като цар на кораба и каквото той каже, това да става. Вече много е отживяло. Разбрах го още преди да стана капитан, потиснал съм егото си и уважавам мнението на всеки от екипажа. Дори понякога си мисля, че се държа прекалено приятелски с хората. Но пък, от друга страна, по този начин атмосферата е винаги ведра и няма напрежение. Моят принцип е хората, както са се качили, така и да слязат, без да са се натоварили психически, защото на кораба средата е по- различна, мъжка и понякога е напечено.

Пак ще го повторя - голям късметлия съм и всички го казват, защото много леко ми минават рейсовете. Не, че не съм имал тежки моменти, особено в началото. Помня първия рейс през 1992 г., когато от Далечния изток отивахме към Австралия и попаднахме на много лошо време. Навремето Дончо Папазов го беше описал като „ревящите 40”. Става дума за 40-ия паралел под Австралия, където за първи път видях вълни, високи над 10 м. След това с един капитан на 2 пъти сме преминавали през два центъра на ниско налягане - нещо като малки циклони или тайфуни. Какво се получава? Когато влизаш в тайфуна, вятърът и вълната са по кърмата на кораба, в центъра е тихо, даже има една дупка, през която се вижда небето. Но тръгнеш ли да излизаш, тогава става страшно. Вятърът и вълната са срещу теб, започват да блъскат насреща, скоростта ни рязко пада, корабът силно се клати. Последните години метеорологията  е толкова добра, че капитанът, ако следи постоянно времето и не се опитва да доказва колко е добър, винаги ще успее да заобиколи и да закара невредим товара. А нашият е много скъп и деликатен - нови автомобили. В това отношение имам късмет и с компанията. Японците винаги са ме подкрепяли в решенията да заобиколя, да спра, когато трябва, защото вляза ли в циклона, пак ще закъснея, но ще е с цената на сериозни щети. За мен най- голямата от тях ще бъде излишната силна натовареност на екипажа.

На първо място в главата ти трябва да е мисълта да запазиш хората.

Вярно, работата трябва да се свърши, но пак ще повторя - не на всяка цена, на първо място са хората. Не признавам такъв героизъм, като ти дадат някой стар кораб, да скъсаш от работа хората, за да го направиш като нов. Това е присъщо на някои млади капитани, които искат да доказват колко са добри. На кораба не е нужно да показваш колко си добър, важно е хората да го кажат, когато слизаш от него. За мен да си добър капитан, значи всичко да е наред на кораба. Оценката я дават от офиса на компанията. А там не са много щастливи, ако непрекъснато им се обаждаш за щяло и нещяло.

Пътувам с филипинци, някои от тях имат дълъг опит на море. Втори помощник на моята възраст, може да не знае да работи на компютър, обаче застане ли на мостика, вижда лодките преди радара и е много полезен при маневри. Тяхната ценностна система е по-различна от нашата. При тях семейството е преди всичко -  на кораба е, за да помага на брат си или сестра си да се изучат. С такива хора много лесно работя по моя начин, който е екипен и няма нищо общо с командирския. Това сигурно от спорта го имам, където не подаваш ли на другия, после той на теб, не става играта. Впрочем навсякъде се работи трудно по командния начин. А почне ли един капитан да пише рапорти срещу хората си, в офиса им става много неприятно.  Сам трябва да се оправяш. Какво означава да работиш в екип? Да не страдаш от това, че някой с по-нисш чин може да ти даде съвет - стига да е полезен. Той е минавал много пъти през това място, а аз за първи път, защо да не чуя мнението му? А недоразуменията има начини да се оправят. Особено при филипинците, които са като един кошер, и когато някой от тях направи нещо лошо, сами го уреждат, без моята намеса.

А знаеш ли кое най-много ме впечатлява, когато посещавам различните места по света? Не толкова пирамидите или музеите, колкото хората и природата. Ако, примерно в Бразилия, попаднеш на опашка в супермаркет и има на нея един българин, веднага ще го познаеш. Той се чеше по главата, нервничи. А бразилците могат да стоят така с часове, спокойни са и никой няма да направи забележка на другия. Много мога да разказвам за различните краища на света. Например за Австралия с чудесно уредения живот, там наистина всичко се прави за хората. Влизаш в Мелбърн, многомилионен град, а движението по улиците е все едно във Варна в неделя. Ако ме питаш къде ми харесва най-много, веднага ще кажа - в Турция. Защо ли? Там се отнасят с голямо уважение към нас, българите. И много са честни. Не са, примерно, като гърците, които са им съседи, а са толкова различни от тях. Като пресмятам, май единствените, които работят в Средиземно море, са турците. По принцип не са особено трудолюбиви, но там баша, старшия стефадора е бог, идва, почерпи ни като приятел и работата тръгва.

И сега продължавам да откривам места, хора, които ме изненадват. Има и такива, където още не съм бил. Синът ми е ходил в Нова Зеландия, аз не съм, също и в Аржентина. Има време. И там ще отида. Никога няма да ми омръзне да пътувам,  заключава кап. Николов.
Стефан Денков