К.д.п. Дарио Шойлев: Морската професия не допуска компромиси със съвестта

Роден е на 1 април 1956 г. в Бяла, Варненско. Израства във Варна, където завършва Математическата гимназия. Завършва ВВМУ ”Н.  Й. Вапцаров” през 1979 г. и постъпва в БМФ като четвърти помощник-капитан. Първият му кораб е току-що излезлият от варненската корабостроителница „Адалберт Антонов-Малчика”. В параходството стига до старши помощник и няма повече мотивация да остане там. Не може да каже лоша дума за БМФ, където властвали традициите и приемствеността в овладяването на професията, но там нямало как да станe капитан, защото в тоталитарното време тази длъжност била номенклатурна и за нея се изисквало да бъде партиен член, а той нямал шансове заради произхода си. Когато идват демократичните промени, добива смелост и започва да си търси правата. Става един от учредителите на втория моряшки профсъюз - извън казионния, който започва да се бори за по-добро заплащане на моряците и влиза в конфликт с ръководството на параходството. Смята, че достатъчно е работил за държавната компания и напуска през 1990 г. Започва да плава под чужд флаг и през 1992 г. взема изпита за капитан далечно плаване. На следващата година преминава към една от водещите чужди компании, където работи и досега. Семеен, с една дъщеря. Има двама братя, които са главни механици и продължават да плават; техните синове също са моряци - единият е корабен механик, другият капитан, а една от снахите преподава в Морския колеж.

Никога не съм твърдял, че моряшката професия е нормална професия - изисква доста жертви и само отстрани изглежда, че в нея има много романтика. Въпреки това, след 35 години на море, не я заменям с никоя друга. Мисля, че лично за мен това е една достойна професия, която ми дава самочувствие. Защо ли? На първо място това са финансовите възможности, което никак не е без значение, виждате колко трудно се живее, много хора буквално гладуват, а аз осигурявам семейството си, помагам и на моите старци. Така че икономическата страна е много по-съществена от романтиката. Има и още нещо, което е много важно. Днес се нароиха далеч по-интересни професии, възможности за успешна кариера, но израстването предполага доста компромиси, нечисти похвати. В моряшката професия това не е нужно. Тя е чиста професия - не съм измамил, не съм откраднал от някого, което никак не е малко. Живея сравнително спокойно и никой не може да ми каже ти откъде имаш това, откъде имаш онова. Добър ли си, оценяват те адекватно и кариерата ти върви, без да са нужни толкова компромиси (единственият - по-скоро жертвата, която правиш - е от битов характер, към семейството, близките). Така е, сред 20 души на кораба няма как да си подлец и това да остане скрито. Не мога да си представя да започвам работа на брега и да се съобразявам с някакъв началник, да виждам, че е по-глупав, по-неспособен от мен и да слушам разпоредбите му; неслучайно тук може да си много добър и да работиш почти без пари. А в морето не е така, което е една от причините да казвам, че ако трябва да избирам отново професията си, пак ще се спра на моряшката. И така мисля не само аз, защото 5 души от нашата фамилия сме моряци. С тези разсъждения к.д.п. Дарио Шойлев започва своя разказ от капитанския мостик.
Това, което говоря сега, е по-скоро равносметка, не съм го имал предвид, когато започвах професията, продължава той. Пък и съм първият от фамилията ни, който стана моряк. За избора ми да вляза в Морското училище надделя желанието да видя малко свят – бяхме затворени и нищо не знаехме за него. И още първият ми рейс, като четвърти помощник, се оказа истинско приключение, което продължи цели 19 месеца. Млад, още необвързан със семейство, всичко ти е интересно в моряшкия живот и времето минава бързо. Така че имаше романтика в професията ни, но доколко остана след това, е друг въпрос. Правихме дълъг чартър, 5-6 курса от Балтимор, САЩ до Рощок, ГДР. За нас Щатите бяха непозната земя; първия път не ни пуснаха изобщо да слезем - процедурата беше много сложна за моряците от соцлагера, но след втория-третия рейс вече можахме да видим Вашингтон, Ню Йорк. Въпреки бюрократичните имиграционни проблеми, в Щатите се отнасяха към нас с подобаващо уважение и респект. Фактът, че работя на нов и модерен кораб с добър екипаж, пък ми даваше страхотно самочувствие. В БМФ имах възможността да се уча от много добри моряци и професионалисти, на които съм безкрайно благодарен - някои от тях са живи и още се срещаме. Един друг спомен обаче остана дълбоко запечатан в мен от този първи рейс и това бе случаят с кап. Атанас Петков (Корсара). Беше човек легенда в параходството, когото нямах честа да познавам лично, но за когото бях слушал много. Той беше капитан на първия от кръстената на ремсисти серия 38 000-тонни, произведена във Варненската корабостроителница, от която беше и нашият „Адалберт Антонов-Малчика”. Първите от тази серия имаха проблеми със схемата на баластиране, която се оказа не много удачна и се получаваха доста силни вибрации при лошо време. Налагаше се редовно да пресичаме Северния Атлантик, изпитвайки много силни трусове от вълните, дори имаше скъсани подводни заварки. Кап. Петков (Корсара) беше описал състоянието им и остро протестира на всеослушание, с което излезе, че е засегнал доброто име на завода и това му създаде сериозни проблеми. Дори чувахме, че имало дело срещу него за уронване престижа на родната индустрия. За нас обаче неговата постъпка беше истински мъжка, добавя кап. Шойлев.
С годините свикваш с тежките условия, честите рискови ситуации, лошото време - минал вече през тях, за теб стават нормална част от професията.  Имал съм разместване на тежък товар по време на жесток северозападен щорм. Случвало се е в бурно море да откаже машината. Виж, пожар на кораба не съм имал -  най-тежкият инцидент на море. Нито пък засядане или сблъскване, което е било с други колеги. Казваме, че има капитани късметлии, на които кариерата минава без сериозни инциденти. Има и такива, на които просто не им върви. Дали си от едната или другата група, зависи от подготовката ти и чувството за отговорност. Себе си слагам към тези, които са с късмет - нямам тежки произшествия и се надявам така да завърша годините си на корабите. Но както вече казах, при нас късметът върви с изброените две много важни неща. Ако успяваш да намираш и решаваш навреме проблемите, няма да изпаднеш в много от неприятните ситуации. Има колеги, които просто чакат някак си да им мине контрактът, и такива хора, въпреки дозата късмет, голяма е вероятността да им се случат  инциденти. При нас обаче има и нещо друго. Работил съм с доста хора, които безгрижно си прекарваха времето, докато са помощник-капитани, но от момента, в който поемат командването на кораба, изведнъж стават други. Когато усетиш тежестта на голямата отговорност върху плещите, поглеждаш на нещата от друг ъгъл и разбираш, че да разчиташ само на късмета, е, меко казано, неразумно. Това, което преди години с лека ръка си смятал, че няма да ти се случи, вече не си толкова уверен и съответно реагираш, което е вид отговорност. С промяната в човека накрая идва онзи друг вид спокойствие, което е признак за професионално израстване. Защото ако не си спокоен и уверен в нещата, които правиш, няма как да видиш цялостно проблемите от позицията на капитана. Всичко това не го ли осъзнаеш, рано или късно започват проблемите и от компанията, в която работиш, ще ти кажат: до тук си. А веднъж като направиш лошо име, просто нямаш шанс. Знам, че има капитани, които изпадат в положението да обикалят от компания на компания и накрая се принуждават да отидат в някоя по-малка при по-ниско заплащане на кораби с недотам добро техническо състояние. Такава е селекцията на добрите и по-слабите капитани… Кога съм осъзнал голямата отговорност ли? Впрочем това е дълъг процес и не можеш да кажеш кога си осъзнал, че вече си добър капитан. Може би, както вече казах, след като преодолееш страха, неизвестностите в професията станат по-малко и добиеш самочувствието, че познаваш кораба, възможностите на екипажа и психически си готов да посрещаш ситуациите. А дали наистина си станал добър, се разбира, когато се изправиш пред изпитанията.
Затова някои компании ценят високо онези капитани, които са минали през сериозни инциденти - пожар, сблъскване, засядане, реагирали са адекватно и са овладели ситуацията с минимални поражения и загуби. За щастие или не, аз не съм ги преживявал, пък и не ми се иска по този начин да бъда определян като добър капитан. За мен по-важен е другият подход - да правиш така, че да не допускаш кораба ти да изпада в подобни ситуации. Иначе лошите времена, авариите са неща, които често се случват.
Помня първия ми чужд кораб, беше гръцки, стар и в много лошо техническо състояние. Плавахме в Индийския океан, когато се скъса прогнила от ръждата  задбордна охлаждаща тръба. Кранът, който трябваше да затвори притока на водата, не работеше. Тогава бях старши помощник, капитанът и шеф механикът бяха гърци. Корабът започна да се пълни с вода и всички вече се оглеждахме какво да правим. След 5-6 часа  успяхме да затворим крана, но водата в машинното беше стигнала почти до агрегатите, което означаваше всеки момент да останем без захранване и да потънем. Всички се бяхме събрали на мостика и се оглеждахме за спасителните лодки. Бяхме готови да напуснем кораба. За щастие кранът бе затворен преди водата да залее агрегатите и двигателят да спре.
Споменах в началото за романтиката, за младите може все още да я има, но със сигурност тя е на изчезване на корабите. Преди седяхме по цели седмици в пристанище, а сега с контейнеризацията и специализацията на корабите престоят в пристанищата е за броени часове и няма много време за приятни изживявания от опознаването на нови места, на живота в екзотичните страни. Аз отрано спрях да залагам на романтиката в професията. Така правят и повечето колеги. За сметка на това добиваш самочувствието на професионалист. Като казах за провалилите се капитани, не се сещам за много такива, не съм ги и срещал, макар че сигурно ги имаше навремето. Сега сме поставени добре на пазара на труда и се ползваме с име навън за разлика отпреди години, когато ни приемаха с недоверие в чужди компании. При пасажерските кораби дори не можеше да се мечтае за наше присъствие, а сега на тях имаме хора на доста високи позиции (главният механик на „Коста Конкордия” Петър Петров стана герой). Мнозина в чужбина чуват за България, познавайки нашите моряци, което прави работата ни наред с всичко друго и престижна. Започнах с думите, че професията ни не е нормална, защото изисква много жертви. Така е, но се разбира и защо въпреки това много капитани не я оставят, продължават да я работят, докато здравето им го позволява, тоест докрай, заключава кап. Шойлев.
Стефан Денков