Кап. I ранг Георги Георгиев (о.р.): Пред командира винаги има само два варианта

Голяма е войнишката раница и ако слагаме в нея всичко, което ни се случва през военната служба,  тя става много тежка за носене. С тези думи съвсем наскоро кап. I ранг Георги Георгиев (вече о.р.) се изправи пред строя по време на тържествения военен ритуал, с който сдаде длъжността „командир на Пункт за базиране - Варна” след 32 години служба като офицер от флота. Любопитно е какво се крие в тази войнишка раница, която е носил през цялата си служба? Интригуващо е и как в края на морската си кариера един морски офицер слиза от командния (за други - капитанския) мостик? Защото обикновено разказите „На капитанския мостик” са за изкачването на него.

Това, което казвах пред строя, е перифраза на мое отдавнашно разбиране, до което стигнах още в младежки години - започва своя разказ кап. I ранг Георги Георгиев и добавя:  - Лошите неща трябва да оставяш назад и да се опитваш да помниш добрите, да ги носиш в себе си. Пък и неприятните защо да ги пазиш? Достатъчно е да си извлечеш поуката от тях, което е много важно, за да вървиш напред.

Впрочем, тук искам да направя връзка между лекото и тежкото. Когато ти е леко,  не се сещаш дори какво е било вчера. А когато ти е ставало много тежко, житейските уроци ги възприемаш най-силно емоционално и извлеченият урок (не спомен!) оставя в теб силен отпечатък. Точно такива бяха за мен

първите 9 години военна служба,

които изслужих в дивизион Патрулни кораби. Те бяха най-тежките, но и най-ползотворните през цялата ми 32-годишна военна кариера. Първите две години служих преди промените у нас, следващите седем - в тяхното начало. Ще ги опиша по-подробно, защото са от съдбовно значение за мен. Първо, попаднах в много силен мъжки колектив. Такъв беше тогава Първи дивизион, където службата се смяташе за най-тежката. Наистина суров колектив, но и с много чисти, мъжки отношения. Нямаше място за слаби хора. Толкова беше тежко, че имаше случаи, когато се разколебавах (човек не е от желязо), но успявах да издържа и да продължа напред. Второ, бях от групата морски офицери, които посрещнахме новите за времето бойни кораби. Всъщност след втората година вече служех на новите патрулни кораби (вече стари, но още са гръбнакът на ВМС). Последните 3 години от тях  вече бях командир на корветата „Решителни”.  И тогава, и днес продължавам да мисля, че най-важната длъжност във флота е командир на кораб, независимо дали е малък, или голям. Това е най-важният човек във флота. Тези три години като командир на корвета са върхът в моята служба във ВМС. Няма значение след това какви командни длъжности с по-високи звания съм заемал...

Да кажа за първите стрелби

с оръжията, които дойдоха с новите кораби. Въобще усвояването на новата материална част беше най-сериозното изпитание за нашите екипажи. Въпреки това стана в много кратки срокове и започнаха участията ни както в национални, така и в международни учения... Беше по време на първото учение „Черноморски партньор” между Турция, България и Румъния в териториалните води на южната ни съседка. Ние участвахме с „Решителни” и като командир  на кораба проведохме първата стрелба по мишена със 76-милиметрово оръдие, която се оказа най-точната - от изстреляни 18 снаряда 11 попаднаха в целта, или повече от половината. Нещо, с което не можаха да се похвалят самите домакини, въпреки техните по-модерни оръжия и отработените много повече способи на стрелба. Това първо учение имаше и друго направление - противоподводно. Групата патрулни кораби работехме по следите на подводница. Учението беше планирано от турска страна и така го бяха направили, че нашият хидроакустичен разчет да не може да установи контакт с тяхната подводница. Маневрирахме, без да нарушаваме плана на турските домакини, и не можехме да приложим всички наши способи, не трябваше да спираме и т.н. Обаче с отличната работа на нашите хидроакустици (имахме най-добрия хидроакустик на флота, Иван Янев, в момента е офицерски кандидат) накрая при разбора успяхме да покажем на схема целия път и къде е била в момента подводницата. Турските колеги страшно се изненадаха. Тук само ще вмъкна, че благодарение на много добрата техника и изключителната подготовка на хората ми имаше случаи разчетът под мое командване да открива подводница и да я следи  от дистанция 17 - 19 км. За Черно море това е огромно разстояние, почти до границите на възможностите, които дава специфичната му природна среда.

Такива хубави спомени съм запазил. А що се отнася до

тежките изпитания и поуките от тях,

за които споменах, те не бяха по-малко и преди, и по времето, когато станах командир на спомагателния дивизион. Мисля, че беше през 2008 г., тъкмо поемах тази длъжност. Провеждаше се учението „Бриз” с участието на много кораби от САЩ, Италия, Турция, Гърция и др. Един от епизодите му беше стрелба с основния калибър 127- милиметрови оръдия по щит, закотвен в морето - много сериозна мишена, голяма като кораб. Трябваше да я провлачим от Варна до района пред Бургас. Морето не беше никак ласкаво. Реална беше възможността за авария на кораба. Можеше да се получи както от вълната, така и от двете огромни швартови бочки (тежаха по 4 - 5 тона); трябваше да ги пренесем и поставим в морето, за да вържем мишената за тях на определената точка. Задачата беше много опасна за кораба, който имаше съвсем друго предназначение и не разполагаше със специфичното оборудване за подобна операция. Имах мотив да откажа още при планирането на задачата, но като си пресметнах, реших да я изпълним, пък и това щеше да бъде нещо ново за нас. Отидохме два кораба - вторият беше малкият „Хр. Ботев”. Цялата операция протече  на границите на възможностите им, на техниката ни, пък и на условията в морето. Всеки момент имаше реален риск за авария или злополука с хората. Можеше и да не изпълним задачата, което щеше да бъде много сериозно предвид голямото  учение. За щастие нищо от това не се случи. Обаче ми остана като много важния урок - при действията си на море винаги да разполагам с възможно повече резерви. А не както направих тогава - на ръба на предела им. Защото може всичко да си предвидил, но ако нямаш резерв да поемеш изненадата, става най-лошото.  А тогава работехме на ръба на риска, за което съжалявам, и всекиго ще посъветвам така да не го прави.

В спомагателния дивизион

наред с това, че като негов командир вече бях на по- високо ниво, работата ми се оказа и много по-различна от тази на патрулните кораби, където има разписани ясни правила за всяко действие. А тук съвсем не е така. Много неща са организирани по неписаните правила на добрата морска практика. Отначало като командир, свикнал на установените порядки, не ми беше лесно. А, бе, хора, искам да го видя написано някъде, че това е правилният способ за изпълнение на задачата! Е, няма такова нещо. Значи тук нещата се основават преди всичко на високия професионализъм, на наследените традиции. Въобще в цялата дейност на спомагателния дивизион няма точно определени способи, няма абсолютна истина, има възможност творчески да изпълниш нещата, разбира се, придържайки се към добре установената практика, която трябва да се надгражда.

В периода между 2008 и 2011 г. дивизионът беше разделен на два, като бе създаден и дивизион за подводни операции. Направи се, за да бъде поне за още малко време спасена единствената ни останала подводница „Слава“.  Аз бях на спомагателния дивизион и в това време започна операция под мое командване, в която основно действаше дивизионът за подводни операции. Определям я като неуспешна, като не броя многото извлечени уроци.

Трябваше да извадим първата в историята на военноморския ни флот

българска подводница „UB-8“

от времето на Първата световна война, потънала недалеко от Камчия. За нея много е писано. След Солунското примирие от 1918 г. трябвало да бъде откарана от френските окупационни части в Цариград и нарязана на части. Има различни версии какво и как е станало по време на провлачването й от Варна, но тя е потънала и така е останала дълги години. Открита е през 2010 г. от наши водолази на 30 метра дълбочина.

Задачата беше да я извадим и части от нея да бъдат изложени като експонати във Военноморския музей. Изпълнението й беше възложено на аварийно спасителния отряд, който беше преминал вече под мое командване. В тази водолазна работа имаше доста рисковани моменти. Първо не се знаеше дали в подводницата не бяха останали торпедата. После, цялото й тяло, полузаринато в пясъка и тинята, беше опасано в рибарските мрежи, накъсани от минавалите отгоре тралове. И тогава имаше моменти, когато нещата се оказваха почти на ръба. Накрая операцията приключи с извода, че ваденето на подводницата не, че е невъзможно, но това ще отнеме много време, дори години. И оттам нататък тя остана като подводен обект, който вече донякъде е изучен. Пък и световният опит подсказва, че когато стоманата е стояла дълго време под водата, в нея настъпват промени и при изваждането й във въздушна среда много бързо се разрушава. Така че и от тази много опасна операция натрупахме  определени нови познания и практика.

Въобще в този дивизион много често работата е силно рискова. Нужен е много интелект, по-широко виждане на нещата,  допълнителни знания, за да бъдеш там командир. Непрекъснато

пред теб има само два варианта

Първият - нищо да не правиш, нищо да не се случва и службата ти да върви, но и без никакъв резултат от нея. Вторият - да действаш, да опитваш, да поставяш задачи, чието изпълнение в крайна сметка има принос за флота. Не случайно корабите и катерите на дивизиона са включени в морския аварийно-спасителен отряд, който оказва помощ на всякакви плавателни съдове,  бедстващи в морето. Когато процедираш по втория вариант, рисковете нарастват, особено в действия, които не са правени досега. А така става много често. И ти като командир носиш цялата отговорност за решението си....Как съм се оправял ли? Трябва да вярваш на хората си, да познаваш техните възможности, за да кажеш предварително на командването над теб: „Да, това можем да изпълним“. Или пък: „Не, това не можем да изпълним, защото не е по нашите сили. Трябва да си мъж, за да можеш твърдо да отстояваш позицията си пред командването. И когато кажеш: Да, резултатът да не е за сметка на живота и здравето на хората ти или на материалната част.

Позицията на командир е много особена. Независимо дали командва отделение от 10 човека, кораб с 50 души екипаж или по-голямо формирование, той винаги стои между командването и личния състав. Част е от този екипаж, от това подразделение, като стои на върха на пирамидата в него. В същото време е част от формированието над него - дивизион, база, щаб на ВМС. Във флота има понятие титуляр - така се нарича командирът. Той е от състава на формированието, което командва, но е част и от по- горното ниво.Тоест, едновременно се чувства от висшестоящото ниво на командването и на върха на пирамидата на неговото подразделение. Няма друг на това място. Много е сложно! Тук дори става дума за триединство - горното командване те приема като част от себе си, защото изпълняваш задачите, които ти поставят, в същото време фактически ти си между него и хората долу и още - ти си част от този състав. Командирът е едновременно в трите позиции. И това е всекидневно.

На тържествения ритуал

за сдаване на длъжността и преминаването ми като офицер в резерва предадох командването на дивизиона на следващия след мен. Стана нещо като в щафетата. Изпълних моя пробег, напред продължава друг, по-млад, с ресурс пред себе си и може би по-добър потенциал, защото има по- съвременен мироглед. Във всичко това за мен няма нищо трагично. Всяко нещо си има естествен край.

Предадох командирската сабя, знамето на дивизиона, но що се отнася до войнишката раница с хубавите неща вътре в нея, тя си остана за мен. И казвам, че съм щастлив, защото службата ми във флота мина по достоен за мен начин.

СТЕФАН ДЕНКОВ