К.д.п. Петьо Христов: Сегашните капитани преди всичко са мениджъри

Роден е на 7 август 1960 г. в Нова Загора. От малък се премества с майка си във Варна, където завършва техникума по електропромишленост. Мечтата му е да стане футболист и да играе в юношеския тим на „Черно море”. След казармата работи в СТФ - Варна, като моряк на един от влекачите, после и на шаланите. През 1987 г. започва да следва задочно във ВВМУ и завършва по съкратен курс само за 4 г. Въпреки многократните опити не успява да постъпи в БМФ и така направо от студентската скамейка се качва на кораби под чужд флаг. Капитан далечно плаване става през 2004 г. Семеен, с две деца.

Не знам как е при други, но моята голяма страст още от малък не е морето, а нещо толкова встрани - футболът. От него идва всичко, което ме е формирало като личност. Практичните качества, придобити от тренинга като футболист, сега страшно много ми помагат и в морската професия. И може да е странно, но поне за мен се оказа, че има връзка между футбола и морето. С тези думи к.д.п. Петьо Христов започва разказа си от капитанския мостик.
Наистина, футболът бе моят живот и по тази тема мога да говоря с дни, дори с месеци, но само за истинския футбол, този, който за мен приключи с края на кариерата на Христо Стоичков. Това е единственият българин, с когото съм се гордял по цял свят, където съм бил, а аз само през Магелановия проток още не съм минавал. Но да приключа дотук с тази тема…. Идвам 7-годишен в големия морски град с майка си - родителите ми рано са се развели и сам трябва да си пробивам пътя в живота, със зъби, нокти, лакти, с онази настървеност, за която ми и помогна точно футболът. Треньорите, които имах в юношеския отбор на „Черно море” - Янко Атанасов, Абил Билялов, Симеон Нинов, ми бяха като родителски наставници. Помня, закъснявам на тренировка и Янко Атанасов, вместо да ми се кара, само казва: „След тренировката правиш толкова обиколки на пистата, колкото минути си закъснял”. Ама няма викане, караници - за това, че съм събул гуменките или пък не съм развързал футболните си обувки, спокойно ще рече: „ След това 20 пъти ще ги обуеш, завържеш, развържеш и събуеш”. Това възпитава в самодисциплина. Ето, не пуша и до ден днешен, пак защото много обичам футбола, продължава кап. Христов. Като всеки юноша бях започнал да пуша, но на една от тренировките Янко Атанасов, подушил ме, каза: ”Избираш футбола или цигарите!” И оттогава не съм докосвал цигара.
Стана така, че пак футболът ме отведе в Морското училище (завършихме го заедно с бившия вратар на „Черно море” Васил Владимиров, който също стана капитан). Като спортист с други момчета от отбора ни изпратиха в Строителни войски във варненската корабостроителница и там за първи път ме заинтригува морската професия. После попаднах в СТФ благодарение на бивши футболисти, които работеха там и ми подадоха ръка. Взеха ме без нужното образование, а вече имах семейство, жена ми чакаше второто ни дете. Димо Момиров (известен български футболен съдия) беше капитан на малък влекач и започнах при него като моряк. После се преместих на шаланите и известно време работехме на Белене. Казвам го, защото точно този опит в СТФ изключително много ми помогна после за бързото преминаване от старши помощник на капитан.
Сега ще разкажа нещо, което не знам дали други колеги са споделяли. Когато бях моряк, всеки един от малкия екипаж на шаланите можеше да замества останалите и там се научих да правя маневри в езерото, по каналите, използвайки теченията по Дунав, когато бяхме на Белене. А да умееш да владееш морския съд, е много важно, особено когато си капитан, защото цялата отговорност е твоя. Пилотът ти е само съветник и нищо повече, често се налага бързо да вземеш решения на ръба на добрата морска практика... Когато постъпих в една австрийска компания с менинг в Кипър, бях още старши помощник, макар и с капитански лиценз, разказва капитан Христов. След събеседването за моя изненада (ползваха изключително германски капитани) направо ми предложиха контракт като капитан с 3-месечен пробен срок. Само че, както бива във всеки сериозен момент, винаги ще се появи и едно голямо „но”. Корабът, който поех, беше чартиран между Китай и Япония, а според японското морско законодателство, ако в рамките на последната година посетиш техни пристанища като капитан с кораб до 150 м дължина, не е задължително след това да ползваш пилот или влекачи, на своя отговорност можеш да правиш маневрите. И точно така беше сключен договорът между корабособственика и чартьора… Споменах в началото за опита от СТФ при правене на маневрите, точно той ми помогна да се справя в новото предизвикателство - маневрите без пилот в пристанища като Кобе, Осака, Нагоя и др. Рискът бе много голям, още повече че там исковете по щетите са огромни при случай да докоснеш кея или брегови кран, а да не говорим за кораб... Моето мото е винаги да защитавам интересите на корабособственика, после на менинговата компания, след това на чартьора, но преди тях на първо място поставям безопасността на екипажа, на товара и на кораба, подчертава кап. Христов.
В досегашната си морска практика имам 4-5 изключително тежки случая при маневриране в пристанищата, които допринесоха за част от белите ми коси. Ще разкажа само за най-тежкия, който стана тест на способностите ми при маневриране в Ротердам, оставяйки без машина поради „бляк-оут”.
Разбирайки какво се е случило, холандският пилот застана до една от вратите на мостика и само каза: „Г-н капитан, чакам вашите нареждания”. Тогава осъзнаваш, че си напълно сам и трябва да разчиташ само на своите знания и умения. Цялото ми поведение в тежки случаи, за каквито говорим сега, ме връща отново към футболната игра. Когато си на терена, често се налага да проявиш възможностите си на хладнокръвие, на умението да действаш без паника и викове, подчертава кап. Христов. Имаше един футболист, Герд Мюлер, на когото днес сигурно щяха да му дадат да бъде само масажист на отбора. Той беше прекрасен голмайстор, изключително спокоен, уверен, намираше начин понякога с коляно, с рамо, с  пета да чукне топката и тя да мине голлинията; притиснат от няколко защитници и вратар, той използваше много повече ума си, отколкото физическите си качества.
В нашата професия чувам сега младите колеги по-лесно вземали степени, та бих ги посъветвал само едно – в каквато и опасна ситуация да попаднат, никога да не се паникьосват, да не крещят на екипажа, а да мислят бързо, спокойно, трезво да оценят обстановката и да пресметнат своите действия. Както става в истинския футбол, нали?  Аз така постъпвам на кораба, без показване на емоции.
Помня, веднъж един представител на корабособствениците сериозно ме попита - не можал да разбере кога съм ядосан, кога съм весел, недоволен или доволен, реагирал съм еднакво при всички ситуации. Вече започвам 11-а година като капитан, по този начин вървя и така ще е до края, категоричен е кап. Христов.
Знам още от СТФ (чувах го навремето и от приятели в БМФ), че няма нищо по-добро от поддържането на сменни екипажи. Тогава всеки има интерес да работи добре на кораба, защото като го сменят за 3-4 месеца, после пак ще се върне на същото място и то ще му бъде предадено, както го е оставил. Тази изпитана стара практика до голяма степен успях да приложа на сегашния си кораб „Сара Борчард”, на който съм капитан вече 8-а година, и повечето от екипажа са от дълго време с мен. При нас на 3 месеца се дава персонална оценка на екипажа, прави се от нас, капитаните. Когато наближи краят на контракта, всеки един намира начин да ме попита дали ще може да се върне, разчитайки на добра оценка от мен. Коментирайки това с представителите на менинговата компания, която осигурява кораба и екипажа, и с корабособственика, стигаме до едно заключение: условията на труд и заплащане са такива, както и моите разбирания и изисквания по експлоатацията на кораба (колегите ще се досетят какво имам предвид), че всички са доволни и затова желаят да се завърнат.
Ако някои си мислят, че ние сме капитани, които карат кораба, дълбоко се лъжат. Това е било някога в миналото, днес западните компании използват думата мениджмънт - управление на екипажа. Всъщност и тук, което мога да кажа, пак е свързано с уменията в спорта. Идват хора с различна възраст и националност, реагират по различен начин и за всеки един трябва бързо да се ориентираш, да намериш индивидуалния подход. Понякога се налага да си затвориш едното око, или както още се казва, да направиш крачка назад, после две напред. По принцип не съм за преждевременното сваляне на член на екипажа от кораба. Ставало е само в няколко изключителни случая на постоянен алкохолизъм, тежки свади или престъпна небрежност в работата. А иначе непрекъснато правя компромиси, особено на по-младите колеги.
Всеки има право на втори шанс.
Аз също съм допускал грешки по една или друга причина, може би, защото съм расъл без баща и не е имало кой да ми дава винаги правилния съвет.
Ще кажа още нещо - като капитан много ми помагат и създадените приятелства във всички пристанища, където съм бил, без значение на националността. Ето, на сегашната линия ги имам навсякъде: в Израел, Египет, Кипър, Италия, Португалия, Уелс, Ирландия, Франция… А да не говорим за Испания, защото съм върл фен на „Барса” от 1974 г., когато Йохан Кройф премина при тях, а после и нашият Христо Стоичков. При рапорта ми за пристигане в Кастельон, като ме познаят по тембъра на гласа, първо бързат да ми съобщят как са завършили „Барса” и „Реал” (Мадрид) в последните им срещи и после превключват на работен режим, смее се кап. Христов.
Говорих толкова много за спорта и накрая сигурно ще попитате не съжалявам ли, че съм се развил в морската професия, а не в професионалния футбол? Ще отговоря с думите на моя син - така може би съм си спестил много разочарования. Защото доста от приятелите ми, които останаха в спорта, сега се чудят как да свържат двата края. А аз определено съм реализирал се човек, каквото и да става оттук нататък. А да не говорим, че можах да видя всички краища на света и да променя своята представа за нашата планета. Между другото - в нашата професия едно малко подценяване може да срине всичко, което си градил дотогава. Никога няма да забравя думите на гръцкия капитан Ксенос Панагеотис, при когото работех навремето. Той казваше: “Винаги помни, че сме само едни номерца, падне №1, идва №2”. Разбирате ли за какво става въпрос? Ако не играеш добре, излизаш на пейката или те освобождават от тима и идва с друг номер. Видяхте какво стана с капитана на „Коста Конкордия”- едно подценяване унищожи целия му иначе отличен имидж. Въпросът е да си винаги във форма като капитан, за да реагираш адекватно при всякакви ситуации. А те са много, особено на море, както бива и в истинския футбол, добавя кап. Христов.
Стефан Денков