К.д.п. Христо Гр. Христов: Моите бутилки с писма още намират получатели по света

Кап. Христо Христов

Изминаха 24 години от времето на Нептуновата поща на кап. Христо Христов, а още  му се обаждат непознати хора от отдалечени краища на света, намерили негова бутилка с писмо на морския бряг. Последното беше съвсем наскоро, малко след Коледа, дойде чак от Южна Африка.  

Припомням, че веднъж той вече ми разказа (виж „К.д.п. Христо Гр. Христов: Морето страшно увлича любопитния човек” във в. „Черно море“ от 27 януари 2016 г.) как негова бутилка по Нептуновата поща, намерена от Франк и Валда в далечна Австралия, станала причина да му дойдат на гости във Варна. Тогава старият моряк дори не подозираше, че историята с неговата Нептунова поща ще се превърне в цяла сага, на която явно не се вижда края. 

Срещаме се отново и виждам колко е изненадан и развълнуван. Няма как да прогнозираш какво ще стане след 24 години! - казва ми кап. Христов. Минаха години, откакто слязох на брега по здравословни причини, но  още чувствам вътре в мен 

онази стара тръпка

Не знам как да я определя? На продължаващото ми любопитство към непознати места и хора ли, от някаква романтика ли?... Нещо, което е останало в мен още от дете, разказва старият моряк. 

ТЪРЖЕСТВЕНОТО ПОСРЕЩАНЕ НА ВАЛДА И ФРАНК (двамата по средата) във Варна.
 

Стоиш на брега, гледаш хоризонта и много ти е интересно какъв свят се крие зад него? Баща ми беше шофьор, караше газка-камион с цистерна и всеки ден правеше курсове нагоре до нефтеното находище край Тюленово. Бях на 5-6 години, когато ме вземаше в кабината заедно с брат ми и майка и ни оставяше на плажа, където е сега Златни пясъци, докато се върне обратно. Цял ден изкарвахме на морския бряг. После, когато кандидатствах в Морското училище заради желанието ми да плавам, да видя свят и непознати хора, бях на косъм да не вляза в него (можех да плавам и като моряк). Чакам второто класиране, стоя на вратата, където е комисията, и един капитан първи ранг ми съобщава, че местата за търговския флот са заети, за мен остава във военния флот. Отвръщам: „Здраве да е, разрешете да напусна!“ „Чакай, ама защо?“ „Благодаря, искам в търговския флот.“ Бил съм толкова категоричен, че накрая склониха.

И наистина успях да видя много свят: 

влизах в родната къща на Ким Ир Сен и имам снимка на площада в Пхенян пред неговата огромна позлатена статуя с вдигната ръка, бях в прочутия бар „Тропикана” в Хавана, минавах с кораб край самолетоносачите в най-голямата военноморска база на атлантическото крайбрежие на САЩ, стигнах до най-северните езера на Канада, където почва Северният ледовит океан, а надолу - до Бразилия, Сингапур...

Няма да забравя един случай! След години плаване на далечни линии правя няколко кратки рейса от Венеция до едно руско пристанище на Черно море. На втория курс заставаме на кея и идват от руския санитарен контрол. Беше възрастна жена. Пита ме къде последно сме зареждали кораба с провизии и аз отегчено отвръщам: „Във Венеция, до гуша ми дойде тази Венеция!“ Жената ме поглежда страшно ядосана: „Млади човече, как не Ви е срам!  Цял живот мечтая да отида във Венеция, а ми викате, че тя Ви е омръзнала!“ Напълно я разбирам. Казал съм й така навярно, защото съм бил уморен от пътуването, без да съзнавам в момента колко хора таят в себе си неосъществена мечтата да видят света.

Бях къде ли не, но знаеш ли, онова, което най-силно разпалва любопитството, не са толкова видените места, колкото самите контакти с други хора. Ако някои гледки накрая започват да ти омръзват,

всяка среща с непознат човек оставя незабравимо впечатление.

 Направих един рейс  като втори помощник на 24 000-тонните кораби под панамски флаг, наети от СИВ, за да поддържат „братската” виетнамска линия. Плащаха в долари и с тях успях да си купя една лада, която после замених за апартамент във „Възраждане” - така реших жилищния въпрос на вече четиричленното ми семейство. Веднъж срещнах на улицата мой колега, връстници сме, но преди мен станал капитан, и ми вика: „Наборе, предлагат ми един кораб, хайде двамата  да го вземем - аз капитан, ти старши помощник”. Така се качих на „Йордан Лютибродски” през 1991 г. Тръгнахме от тук през Средиземно море, Суецкия канал, Червено море, Индийския океан, покрай Сингапур и стигнахме едно далечно източно пристанище. Идваше време за доков ремонт на кораба и от БМФ разпоредиха да го закараме в Сингапур. Там изкарахме 40-50 дни; доста се натоварих психически, защото като старпом приемах и подписвах всичко по извършения ремонт. Минаха ходовите изпитания, всичко беше наред, само дето нямаше автопилот. Беше януари 1992 г., когато ни наредиха да отплаваме за Бразилия и там да натоварим стоманени изделия обратно за Сингапур. Плаваме през Индийския океан, минаваме под Южна Африка, после Атлантика. Преходът продължи 29 дни. Корабът няма автопилот, с рулевия сме горе на мостика, два пъти на ден по 4 часа вахта. Корабът станал като нов, екипажът няма какво да прави по него. Стоя си горе, рулевият знае курса, няма какво да му се меся, само гледам хоризонта. Постепенно се освобождаваше в мен цялата пара, набрана от напрежението през дългия ремонт. И така, както гледам морето, в мен се зароди

идеята за Нептуновата поща

Не го направих от скука - не ме разбирай погрешно. Явно вътре нещо ме е човъркало. Още когато приемах кораба, бях видял, Боже! - колко много празни бутилки от алкохол и всичките на винт. Цял склад, не знам откога е трупан на етажа, където са кабините на капитана, старпома, между тях е приемното салонче (преди е била кабината на първия помощник по политическата част и там бяха най-много, наблъскани под капака на диванчето).  Гледам ги - над 60 празни бутилки на винт, всяко от тях може да стане връзката ми с непознат човек на някой бряг.  Знам какви подводни течения има в този район на океана и по време на всяка вахта започвам да хвърлям по 2-3 бутилки. Гледам повечето да са, когато минаваме под Южна Африка, за да излязат по-лесно на бряг. Във всяка от тях слагам парче от стара карта на гърба, на което пиша: датата и часа, координатите, името на кораба, от къде за къде пътуваме и накрая моя адрес във Варна, като най-отдолу добавям, че колекционирам картички. Хвърлих сигурно 50-60 бутилки по време на плаването от Сингапур до Бразилия и обратно.

Скоро след моя експеримент 

се обади един мъж от Южна Африка. Не помня името му, бил винопроизводител, живеел в крайбрежния район, където намерил моята бутилка. Не можахме да продължим връзката, защото решил да зареже винарството и се забил някъде навътре, където няма поща. По-интересен е случаят с втория получател по моята Нептунова поща - семейство от Югозападна Австралия. Мъжът се казва Франк. Сутринта на 1 октомври 1993 г. на брега в Пърт, където си прави обичайния джогинг, вижда изхвърлена бутилка вътре с писмо. Грабва необичайната находка, за да зарадва съпругата си Валда. Гледат бутилката, без да я отварят (и досега не са го направили!), четат вътре на листчето датата, на която съм я пуснал в океана - 31 януари 1992 г.  Успяват да разчетат и моя адрес и веднага ми се обаждат....Вече съм ти разказвал как повече от 21 години непрекъснато си разменяхме картички, писма, после имейли, докато накрая през 2014 г. по Гергьовден ми дойдоха на гости във Варна. Пристигнаха с кола от София, след като бяха разгледали много от забележителностите из страната ни. Посрещнахме ги пред хотела до ДНФ, аз с голям букет цветя, облечен в капитанската си униформа. Заведохме ги да видят в Регионалния исторически музей най-старото обработено злато в света от Варненския халколитен некропол. Те не можеха да повярват на очите си... А ето сега - забележи колко време е минало! - идва ново обаждане пак от Южна Африка. Както разбирам, поредната ми стъклена бутилка била намерена от рибаря Дейвид Кльоте още през 1994 г., сега бил 88- годишен. Явно се оказа пукната от блъскането в камъните по брега, защото прехвърлил писмото в пластмасово шише и го държал като ценен сувенир закачено на дърво пред рибарската му хижа. Накрая дъщеря му Лизъл Вермаак решила да потърси връзка с непознатия подател на това писмо. Нейният приятел  Андре Кутзи успял да се свърже с една медия у нас и сега чакам обаждане от дъщерята на стария рибар.

Питаш,  само от любопитство ли съм поддържал моята  Нептунова поща? 

Темата за писмата е по- особена за нас, 

моряците. Един случай се е забил в главата ми. От БМФ ми възлагат да извърша два рейса до Мурманск като втори помощник. Правя първия, пристигаме с кораба, товарим там и преди да тръгнем обратно за Бургас, пиша писмо на съпругата си. В него й обяснявам, че няма да мога да се прибера във Варна, тъй като ще разтоварим и веднага се връщаме за втория рейс, и че хубаво ще бъде да дойде с детето в Бургас, за да се видим. Пристигаме и чакам да дойде жена ми с детето. Няма ги. В това време ми казват, че правят смяна, без да ми обяснят точно защо, и тръгвам за Варна. На другия ден сутринта пристигам вкъщи и майка, като ме вижда, почва да плаче: „Ти не знаеш ли, че момчето ти е в болницата, счупи си крака!”... Такива моряшки работи! Дори на най- близкия си човек, като изпращаш писмо, не знаеш как ще го завари. Камо ли то да стигне до съвършено непознат на другия край на света. 

БЛИЗО 200 КАРТИЧКИ от Австралия е получил кап. Христов.
 

А знаеш ли колко хора, дори от най-цивилизованите държави, не подозират, че ни има като държава на картата на света!?... В Атлантика сме, влизаме с кораба по Св. Лаврентий нагоре към Големите езера, където е границата между САЩ и Канада. Времето мъгливо, имаме двама пилоти, канадци, които се сменят, тъй като преходът продължи няколко дни. Непрекъснато съм на мостика, вахтеният трети помощник ми дава току-що получения телекс, чета и явно изражението на лицето ми е направило впечатление на пилота, защото ме пита: „Кептън, нещо тревожно ли?“ „А, не, новини от страната.“ Той продължава да любопитства и започвам да му превеждам текста на съобщението от български на английски: „Президентът Първанов посрещна българския отбор, заел първо място на математическата олимпиада в Токио“. Канадецът не може да разбере: 

„Чакай, коя държава сте, 

къде се намирате, първа в света на математическа олимпиада, кои сте вие?“... На мостика има лаптоп, отворен пред рулевия, и по очертания курс на екрана следи къде се намираме в момента. Посочвам му компютъра: „Това българин го е измислил!“ А той пак: „Ама, каква държава сте?“...

Знам, че писмо до непознат човек наистина може да има неподозиран ефект. Едно такова, намерено на морския бряг в бутилка, успя да накара австралийците Валда и Франк да опознаят и дори да обикнат България; страна, за която преди може и да не са чували. Вече съм събрал в колекцията си над 200 картички, изпратени само от тях. Няма да е лошо сега да добавя към тях и от семейството на стария рибар Дейвид от  Франскраал, Южна Африка. Защо пък и други да не се появят?! Нищо, че са минали толкова много години. Все някоя от моите бутилки с писма, хвърлени в океана, може и сега да бъде открита заровена в пясъка на някой далечен бряг. Знае ли човек?...

СТЕФАН ДЕНКОВ