К.д.п. Росен Христов: Първата ми грижа е да имам много сплотен екипаж

Роден е на 23 септември 1958 г. в Разград. От малък обича водата, мечтата му била да стане професионален водолаз и затова отива да служи 3 г. като моряк. Там по нелепа случайност обаче закъснява за изпита, разминава се с водолазния курс и става радист. След казармата изкарва 3-месечен курс към учебната база „Родопи” във Варна и плава като моряк на корабите на БМФ. През 1984 г. постъпва задочник във ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров” и се прехвърля на фериботите „Героите на Одеса” и „Героите на Севастопол”, където има повече време да учи. Изкарва на тях общо около 8 г. След като завършва ВВМУ, се качва на кораб „Вола” в БМФ. През 1995  г. напуска Параходството, където плава на почти всички видове кораби с изключение на танкерите и стига до втори помощник-капитан (междувременно преминава в администрацията му, но издържа само няколко месеца зад бюро). После работи под чужд флаг. От 2000 г. плава на корабите на известна чуждестранна компания за превоз на автомобили, където продължава и досега. През 2005 г. става капитан далечно плаване (к.д.п.).

Много хора мислят, че моряшката работа е като всяка друга. Имам приятели, позакъсали със своя бизнес, и смятат, че лесно могат да станат моряци, защото риск имало и на брега, което не е съвсем вярно. Риск има навсякъде, дори като пешеходец всеки шофьор е потенциален затворник, но при нас условията са такива, че в морето и Господ не може да ти помогне, ако не разчиташ на собствените си сили и на колегите. Затова като капитан винаги първата ми грижа е да имам много сплотен екипаж, да бъдем като един организъм. Както се казва, за да не клатят лодката, а ако тя се обърне, да ти подават греблото, а не да те бутнат да потънеш. С тези думи к.д.п. Росен Христов започва разказа си от капитанския мостик.
Как се оправям ли? С всеки - поотделно. Някои колеги казват - два пъти със сопата, веднъж с моркова, аз не го приемам и мисля, че не греша.
Не може  заради двама, които създават проблеми, да страдат 22-ма. Тогава се намесвам с всичките си права, за да неутрализирам негативите. Винаги съм се старал да вляза в положението на другия - всеки може да сгреши и се нуждае от помощ в определен момент. Още на първата сбирка, когато започне контрактът, им казвам: „Ще бъда с вас за 4 месеца, тук сме българи, филипинци, украинци, румънци, офисът ми е отворен 24 ч. за всеки, който има някакъв проблем”. Дето има един лаф -  капитанът никога не спи, дори когато спи, той пак мисли, добавя кап. Христов. Вратата ми постоянно е отворена; предпочитам да работя вечер, защото е по-спокойно, стигат ми 2 - 3 часа сън.
Първото нещо, като отида на един кораб, е да направя бидон с кисело зеле и да приготвя пастърма по изпитани български рецепти. Винаги карам българите да носят чубрица, която е необходима за пастърмата, защото навън трудно се намира, а също и пикантина и вегета. И бидонът за зелето трябва да е осигурен. Когато стомахът е празен, хората започват да се бунтуват. Затова първата ми работа е да уредя храната на екипажа. Сит ли е,  може спокойно да работи, всички са доволни и интригите са по-малко, по коридора срещам повече усмихнати лица. Само да видя някой с накривена физиономия, разбирам, че има проблем. И го викам: „Ела тука, какво става?” И той започва: „Ама, този, еди, какво си… или нещо в семейството...” Много често обаче не смеят да кажат, особено филипинците, защото много ги е страх да не ги изгонят, а хранят майка, баща, сестри, жена, деца, роднини. В моята практика досега нямам нито един изгонен, въпреки че съм бил на ръба, притиснат от обстоятелствата. Всеки може да бъде променен, ако се намери правилният подход към него, като първата мотивация е да му се осигурят нормални условия на кораба. Случвало ми се, отивам да сменя колега и екипажът се оплаква: ”Кептън, за 4 месеца сме получили само по 200 долара в кеш като аванс!” А преди да е завършил всеки месец можеш да поръчваш от фирмата достатъчно, за да раздадеш на хората си. Какво иска екипажът, освен да е нахранен? Да има парички в джоба и когато стигнем дадено пристанище, да има глътка въздух, да излезе при възможност и да си купи нещо. Казвам го, защото съм бил и от другата страна - отначало 5 г. бях обикновен моряк, най-малкият по възраст в БМФ, момче за всичко, и хвърчах като луд, за да изпълнявам заповеди. Много колеги не са били от тази страна и не знаят какво е мисленето на работника. Аз го познавам много добре, имам и опита му, така че никой не може да ме излъже в дадена работа.
По време на първия си рейс под чужд флаг имах един случай, когато пак ми помогна наученото, когато бях от другата страна. Екипажът от 23-ма филипинци, само капитанът и главният механик германци, аз бях втори помощник, третият също филипинец. Той обаче се държеше враждебно с мен и ми правеше гадни номера - после разбрах, че било, защото смятал, че съм го изместил като втори помощник. Трябваше да стискам зъби, защото бях инструктиран да се държа любезно, а ми идваше направо да го хвърля зад борда. По него време бяха махнали всички корабни радисти и капитанът каза: „Бил си радист в казармата, поеми и тази работа”. Първото нещо беше да приема прогнозата, защото от Япония ще пресичаме океана на път за Щатите. Апаратурата обаче нищо не приема. Бре, ще се изложа пред капитана! Какво да правя, започвам с наученото като радист в казармата - да проверявам първо от антената. Оказва се, че кабелът на антената точно преди приемника е прерязан умишлено с клещи - явно беше работа на филипинеца, за да ми навреди. Толкова бях щастлив, че открих проблема, а и капитанът застана плътно зад мен. За мен този немец беше един от най-добрите капитани, с които съм плавал. Като застане на мостика достолепно изправен, с брадичка, мустаци, пуши лула и с една усмивка 24 карата и ще каже: ”Добро утро! Как сте?”. Ето, това е! Колкото и мрачно да си настроен, усмивката му те заразява. Опитвам се и аз да правя така, да настройвам хората с усмивка, а не да се гледаме като темерути. Така после се работи с по-голямо удоволствие.
Има и друго много важно за екипажа.
Още в началото на контракта, не само на българите, най-вече на филипинците, които те гледат някак от дистанция, трябва да им спечелиш доверието, а не да се крият от теб като мишки от страх. Някак да ти повярват, че имаш данните на капитан, подчертава кап. Христов. Не знам как го правя? Вече казах за нормалните условия на кораба, но важното е да чувстват и това, че винаги стоиш зад гърба им. Възникне проблем с  пристанищните работници при товаренето на верижна техника, не слагат отдолу необходимите подложки и не им пука, че могат да повредят току-що боядисаната от моряците палуба. Старпомът не може сам да овладее положението, чувам какво става по УКВ-то и без да са ме викали, веднага се намесвам с целия си авторитет пред работниците. Капитанът трябва да може да огрее навсякъде като слънце - налага се едновременно да си и старши, и втори, и трети помощник, да наблюдаваш инженерите какво правят, отделно и боцмана, рулевия, ако са за първи път при теб и още не ги познаваш. Екипажът не е със затворени очи и също наблюдава целия този процес, като види, че ти можеш, печелиш доверието му и застава зад теб.
Помня, когато бях на първия си кораб „Вола” като трети помощник в БМФ, пътувах с кап. Буюндруков. Бил е капитан на „Балкан”, който горя близо до Алжир и загинаха 4-ма от екипажа му. Бяха изминали 2 г. оттогава, но всеки път, когато минавахме през този район, очите му се насълзяваха, вадеше шишенце с уиски и бонбони, за да се почерпим за Бог да прости. Добър капитан и корав мъж, но беше получил сърдечни пристъпи и не се чувстваше добре. При цялата отговорност, която изграждаш в себе си като капитан, получи ли се нещо такова, следите остават в теб за цял живот, казва кап. Христов и допълва:  Вярно, такива инциденти не съм имал, но какво ли не друго е минавало през главата ми.
Помните най-голямата морска трагедия в историята ни с кораба „Хера”, който потъна на 13 февруари 2004 г. пред входа към Босфора, за по-малко от минута морето го погълна с 19 души на борда. Така се получи, че бях първият старши помощник на „Хера” при получаването му от Гърция година-две преди тази трагедия. По него време почивах, но един приятел, капитан, ми позвъни с молба да отида с него за една седмица като старши помощник и да получим кораба от Пирея за някаква офшорна фирма, която го купува. Когато пристигнахме и видях кораба, се изумих - не бях срещал друга такава развалина. "Хера" беше толкова зле, че не можех да проумея защо го купуват. Като старши помощник бях натоварен да приема голяма част от кораба - товарни документи, съоръжения и помещения, баластна система... Няма жирокомпас, само един магнитен, няма свестен радар с изключение на един много стар „Печора” и един много малък яхтен радар, който стои на десния борд, а не пред теб на мостика. Пожарната помпа не работи. Тръгвам да огледам баластните танкове, никъде не са обозначени. На кораба бяха останали само гръцкият капитан и боцманът филипинец, които препираха да си ходят колкото може по-бързо. Викам: „Ела тук, обясни ми къде са тези танкове и мерителни тръби?” Взех боя и тръгнах по борда да бележа кой е първи, кой втори, трети - ляв и десен борд. Корабът беше съоръжен с товарни биги, а не с кранове. Хамбарите се отваряха и затваряха с бигите и стоманени въжета. Аз имах опита да работя с тях от БМФ на кораб "Славейков". Впоследствие се оказа, че люковото закритие на единия от хамбарите не може да се затвори до края - така и отплавахме. Помня, когато дойде инспекторът, който преглежда кораба и дава позволение за плаване, той ме накара да пресовам баластните танкове, тоест да ги надуя докрай с морска вода, за да видим дали не избива отнякъде. Какво се получи? Не можах да повярвам на очите си - бликнаха фонтани отвсякъде в товарните помещения. Опитахме да заварим ламарината, но тя беше толкова изтъняла и навсякъде дупки. Инспекторът също се чудеше защо ще се купува такава развалина? А аз започнах да мисля как ще го докараме до Варна, където трябваше да влезе за ремонт. Не зная  дали съм го казвал друг път, но докато се приберем, постоянно бях по бански и всичко ценно по мен; плувец съм и ако станеше нещо, щях да се опитам да преплувам до брега.
Както казах, тази професия е за силни мъже, които не се огъват пред трудностите, подчертава кап. Христов. Как релаксирам ли? Когато морето е гладко, слънцето пече, на кораба имаме малък басейн, в който плувам.
Имам си един патент, който измислих още като бях на кораба „Кап. Петко Войвода” през 1980 г. Връзвам се през кръста с въже, което в другия край е на ластик или на пружини, закрепени за лереното ограждане, и плувам на едно място с крака, ръце, всякакви стилове. Мога с часове да го правя и това е най-големият ми отдушник. Защото колкото и да съм ядосан или да ме боли главата от компютрите, които ми отнемат много от времето, след като поплувам дори и за малко, се чувствам отново във форма. Кой знае, може би в някой предишен живот съм бил делфин и затова страшно много обичам водата. А също и хората около мен да са доволни и позитивно настроени, макар че невинаги са го разбирали правилно, допълва накрая кап. Христов.
Стефан Денков