К.д.п. Николай Фердов: В моряшкия живот всичко е 50/50

Роден е на 18 декември 1946 г. в с. Клисура, близо до Банкя. Баща му е общ работник и поради липса на финансови възможности работи и учи във вечерната  гимназия в София. Завършва ВВМУ ”Никола Й. Вапцаров” през 1971 г. с много добър успех, който му  дава право на избор в БМФ. Тъй като вече е семеен и има 2 деца, предпочита да постъпи в „Океански риболов”, където заплащането е значително по-добро. Става капитан на траулер през 1978 г. На корабите на „Океански риболов” остава до 1983 г. (същата година става капитан далечно плаване). След това работи като началник на отдел „Ликвидация на аварийни нефтени разливи” в ДПЧМВ, като междувременно чете лекции в тогавашния Ведомствено-учебен център на БМФ. По същото време периодично плава на танкерите на Параходството. От 1987 г. е преподавател в БМКЦ, след 2 г. напуска и се качва на танкери под чужд флаг. През 2008 г. за 7 месеца  е суперинтендант в офиса в Хамбург на голяма корабоплавателна компания, след което се прехвърля на либийски танкери. Поканен е да работи в офиса на фирмата  като суперинтендант. Там изкарва 11 месеца и поради събитията, предизвикали свалянето на Кадафи, се прибира у нас с последния самолет, изпратен от премиера Бойко Борисов за българските граждани в Триполи. След това се връща на либийските кораби, които са далеко от техния бряг. През 2012 г. окончателно приключва с плаването и остава на брега да се радва на семейството и внуците си.

- За първи път видях морето, когато дойдох да кандидатствам във ВВМУ, дотогава знаех за него само от книгите на Джек Лондон. Та отидохме тогава на плаж с едно софиянче - беше лятно време, шумно, красиви момичета, но момчето получи слънчев удар и на връщане от плажа припадна. Още тогава разбрах - освен многото си хубави страни морето има и други, които са твърде сериозни, и човек трябва да се съобразява с тях. Така е, нещата винаги имат своите две страни - добрата и лошата. И те са разделени поравно, за да са в равновесие. Най- хубавото на всеки рейс е завръщането. Никога не съм искал да ме изпращат - тъжно е да се разделяш, а най-приятното е да видиш отново хората, които обичаш, да те чакат и ти да ги прегърнеш. Всичко е 50/ 50 в моряшкия живот - така започва разказът от капитанския мостик на к.д.п. Николай Фердов.

- Ето, да вземем корабите на „Океански риболов”, където започнах морската професия, там хубавото бе много доброто заплащане. За сметка на това рейсовете ми продължаваха от най-краткия - 7 месеца и 8 дни, до най-дългия - 11 месеца и 20 дни. Работи се по 12 часа без почивен ден - натоварването е такова, че не остава време да мислиш за в къщи. Няма време за скука, за тъга, в случая по-трудното е на съпругата на брега, казва кап. Фердов. - Сновяхме навсякъде в Атлантика, Тихия океан. Конкуренцията жестока - непрекъснато следим по радиото кой траулер къде се намира и какво улавя в момента. Тези, които имат добри прибори, лесно намират рибата, останалите обаче веднага чуваме и бързо се скупчваме при тях като гларусите, засмива се кап. Фердов. - В същото време цялата тази флотилия от български, руски, полски, немски (източногермански) кораби си помагаме, когато някой има нужда. Веднъж около винта на кораба ни се усука въже и го блокира, а се очакваше лошо време. Пълна безизходица. Тогава дойдоха от други кораби, помогнаха с леководолази, за да освободим винта. По него време нямаше интернет, скайп, писмата ни идваха накрая на рейса, заедно с тях и заявените продукти, част от които вече развалени от дългото пътуване. И ние всеки ден пускаме лодки, за да си набавяме необходимото от другите кораби.
Все едно живеем в една махала - отиваш до комшията да поискаш олио или сол. Имаше практика да си разменяме гостувания за по една седмица за обмяна на опит. Бях втори помощник и се разменяме с един колега на немски кораб. Бяха от соцлагера като нас, източногерманци, но ме порази идеалната им организация на мостика, в цеха за преработка на рибата. Имаха даже параклис на борда, въпреки идеологията не бяха задраскали религията. Немецът, който дойде на мое място, толкова не му харесало, че настоял бързо да се върне на своя кораб. А на мен ми се искаше да остана.
По време на дългите рейсове, ако риболовната флотилия бяхме една махала, то на кораба всички ставахме като семейство, със своите общи радости и грижи, продължава кап. Фердов. - Веднъж, пътувайки за района на улова, спряхме в Лас Палмас и купихме две прасенца- мъжко и женско; пресичайки Екватора ги кръстихме Ромео и Жулиета. По време на рейса ги хранехме с рибата, залепена по трала. Когато някой им даваше лакомство, се изправяха на задните си крака. Всички от екипажа така се привързаха към тях, че когато се охраниха и накрая ги заклаха, някои не искаха да ядат от тяхното месо. Бяха станали част от екипажа.
Още един пример, че всичко е 50/50. В  „Океански риболов” операциите ставаха само на море. Корабът майка идва, за да вземе рибата, и тогава нашият траулер застава борд на борд с него, което е много рисково. Веднъж бяхме в Тихия океан, близо до Сиатъл, и правехме такава операция, когато едно от въжетата, с които се бяхме превързали за другия борд, се скъса, а това има камшичен ефект. Удари едно момче право през устата и  му изби всичките зъби (в БМФ имаше случай , стана в Гибралтар, когато направо отряза главата на моряк).Това момче извади късмет и се отърва само с избитите зъби. Но те пък бяха грозни, криви, а на брега веднага му имплантираха хубави, равни, стана като холивудски артист. Така че наистина във всяко нещо има и положително, и отрицателно, подчертава кап. Фердов.

- Мозъкът ми е така устроен, че има селективната способност да оставя само хубавите неща от всяко плаване, продължава той. Както казах - най- хубаво е завръщането. Едно стихотворение на поета Евстати Бурнаски завършва така: „ Да кажа на пътеката в морето, че тя не почва, а завършва тук на моя бряг”…Питате повече за лошата страна, където са изпитанията? Корабът е много скъпо и сложно техническо съоръжение, на което всичко трябва да работи в цялата му комплексност. Това го осъзнават офицерите, но не и отделните моряци, които гледат само своя интерес. Затова добри моряци са тези, които могат да следват заповедите и да ги изпълняват. Когато плавах под чужд флаг и ми казваха, че идват български моряци, това никак не ме правеше щастлив. Още с идването си започват да се пазарят за работата. Правихме рейс до Индонезия и един моряк често повтаряше: „На нас ни плащат, за да работим, ние не работим, за да ни плащат”. Най- много съм доволен от филипинците, много добри моряци, изпълнителни. Кажеш да свършат нещо, отвръщат само „Да, сър!” и го изпълняват. Докато нашият моряк ще започне: ”Ама защо аз, а не някой друг?”.
Бях вече капитан и плавах на танкерите, когато веднъж пуснахме котва на Фуджейра, пристанище на входа на Персийския залив. Корабът беше 120 000-тонен, натоварен и трябваше да го преместим до Корфакан, което е наблизо, за да вземем гориво. На борда имаше група техници индийци, които трябваше да слязат. Там дълбочините за закотвяне са 100 - 120 м. Обираме котвата и тръгваме полека, междувременно, за да слязат индийците, давам стоп машината. Те напускат, а ние се движим с малка скорост - 2-3 възела. Давам малък ход, обаче машината не сработва. Обаждам се на главния механик, той отвръща: „Не можем да  пуснем двигателя, турбината не вдига обороти!”. Около нас имаше много кораби, а спирането на танкер като нашия е много трудно. Пуснах едната котва, веригата  се разви до края и се скъса. Пуснах втората, задържа кораба. Спряхме само на 30 - 40 м от друг голям танкер. Ако се ударят, ще последва страшна експлозия и ще се чуе в цял свят. Тогава от притеснение получих захарна болест, клати глава кап. Фердов. - Закарахме турбината на ремонт, дойдоха от една фирма, намериха котвата със скъсаната верига и платихме 70 000 долара, за да си я получим обратно. Главният механик беше българин, не знаеше английски и не можеше да ръководи филипинците. Когато отидох да видя какво правят, те стоят настрани и той сам се опитва да направи нещо. Това са недопустими неща. Машинната команда трябва да работи като екип, но как да стане, след като той не можеше да общува с хората си! За съжаление, някои менингкомпании изпращат напълно неподготвени офицери, което е много лошо за имиджа на българите и после крие голям риск за кораба и екипажа. Веднъж ми бяха изпратили старши помощник, който беше плавал само на шаланите, превозващи камъни в езерото, въпреки че има редица изисквания за растеж в йерархията и специално за работа на танкери.
Когато си на кораба, имаш много време за размисъл, четене. Смятам, че всички ние сме частици от едно цяло, наречено Вселена. Ние всички сме свързани  в това единно цяло. Ние общуваме дори на клетъчно ниво! Ако аз съм болен, и вие ще се разболеете. Има поверие, че за всеки видян изгрев на човек му се прощава по един грях, усмихва се кап. Фердов. -Винаги съм ставал рано, за да видя изгрева - имам над 34 - 35 г. на море, така че много грехове вече трябва да са ми простени.

Морето много ми е дало, но и много е взело.
Даде ми повече във финансово отношение, но пък ме лиши дори от елементарното - да изпратя своите близки. Когато съпругата ми почина, бях на рейс, върнах се чак след 6 месеца, същото стана и при кончината на баща ми. Капитаните сме самотни хора. Обаче като тегля чертата, не съжалявам за изминалия живот в морето. В него има и много хубави преживявания, каквито не можеш да получиш никъде другаде. Ако трябва да съм пределно откровен, ще кажа, че трябва по-рано да слизаме на брега, за да можем да пуснем корени. Моряците нямат корени. Създаваме блага, обаче те остават някъде далеко, като емигрантите сме. Вярно, осигуряваме финансово близките си, което никак не е малко, но шансът да пуснат корени е на тези, които остават на брега.
Сега, като погледна към корабите на рейда с техните светлинки, знам, че там са хора и в момента не са особено щастливи, защото са далеко от своите близки. После работата на борда ще ги грабне и ще забравят всичко, ще преживеят и хубави моменти, за които ще разказват, когато се приберат вкъщи с парите от изпълнения контракт. Наистина, всичко в природата е разпределено така, че да има баланс- плюс/минус: магнитните полюси - север/юг, мъж и жена, добро и лошо. Всичко е поравно. Каквото и да избираш в живота – професия, съпруга, приятел, трябва да се стремиш да се радваш на добрите страни. А що се отнася до лошите, достатъчно е да знаеш, че ги има и толкова. Защото всичко е 50/50 и сам избираш с коя половина да живееш, допълва кап. Фердов.
Стефан Денков