К.д.п. Руслан Урумов: Освен късмет трябва и смирение пред природата

Роден е на 7 юни 1953 г. във Варна. Произхожда от семейство на оперен артист - баща му Александър Урумов е един от основателите на Варненската опера. Наред с прогимназиалното си образование учи и в Музикалното училище „Добри Христов” и 8 години свири на цигулка. Завършва ВНВМУ  ”Н. Й. Вапцаров” през 1976 г. и започва да плава на корабите на БМФ. На 31- годишна възраст става най-младият капитан в параходството - първият му кораб е пасажерът „Д. Благоев”. Скоро след това се прехвърля на корабите за генерални товари, в края на 1990 г. поема учебния „Н. Вапцаров”, на който плава 3 години. През това време участва в създаването на първото сдружение на морските капитани, което активно подпомага пенсионираните си колеги. През 1998 г. напуска БМФ и за кратко е капитан на луксозна (милионерска) яхта. През пролетта на 2000 г. постъпва в японска компания и е сред тримата българи, които директно са утвърдени и първи сменят японски капитани. След това плава на автомобиловозите на няколко фирми (вкл. норвежка и бразилска). От ноември 2011 г. работи към голяма канадска компания, където е и досега.

Когато си на кораба, да не мислиш за вкъщи, и когато си вкъщи, да не мислиш за кораба - това е много важно правило. Научих го от моя брат, който беше преподавател по психология и педагогика в Морското училище. Не го ли овладееш, трудно можеш да носиш голямата отговорност на морската професия. Трябваше да минат близо 20 години във водата,  докато успея напълно да се справя с този въпрос и окончателно да реша, че съм само за корабите. Специално при мен определянето в професията има връзка и с още едно важно нещо - голямата доза късмет, който (без да се хваля, защото не е хубаво!)  никога не ме е оставял досега. А имам вече 38 години на море, от които 20  като капитан. Така започва своя разказ от капитанския мостик к.д.п. Руслан Урумов.
Сега, като се връщам назад, излиза, че дори
онзи много тежък момент,
който преобърна всичките ми детски мечти в музиката, е бил за мой късмет, продължава той. Не знам  дали е интересен за аудиторията, но ще го споделя. Израснах в артистично семейство - баща ми е известният оперен артист Александър Урумов, кръстен съм на името на неговия близък приятел диригента Руслан Райчев, чичо ми е големият маринист Георги Урумов - Калиакрата (негов син е художникът Ванко Урумов). Свирих на цигулка 8 години и мечтаех да ставам диригент, така че изобщо не забелязвах морето. Бях в най-буйната възраст, на 16 г., когато един ден отидох на урок по цигулка направо от стадиона - бях вратар на младежкия футболен отбор „Спартак”. Учителката позна, че свиря на прима виста (без да съм се упражнявал), изнервена от нещо лично този ден, ми викна: „Толкова много надежди възлагах, но от теб нищо няма да стане!” Нещо ме преряза – помня, бях в една бяла фланела, мама ми я оплете, затворих си цигулката, отидох вкъщи, качих я отгоре на гардероба и казах на татко: повече няма да я пипна и до ден-днешен не съм го направил. А как се насочих към Морското училище? След като завърших гимназия, не знаех какво да правя и брат ми - светла му памет, който беше преподавател в училището, започна да ми говори да отида в него.

Морето не ми правеше никакво впечатление,
но  ми се учеше и накрая по финансови причини (баща ми, оперен артист, без кой знае какви финансови възможности) влязох в Морското. Така че било за късмет онова избухване на учителката ми. Цигулар къща не храни - казваше баща ми.
А кога влезе в кръвта ми морската професия ли? Отначало си виках: май тази работа не е за мен. Докато се питах, ми се наложи да сляза, за да изкарам шофьорските курсове, които отиваха близо 6 месеца. През това време трябваше да работя и влязох в един офис на БМФ. Едва изкарах 3 месеца и си казах: Руслане, това не е за теб! Такава бюрокрация, пълно разводняване на отговорностите. Страшно нещо! А при нас на корабите е коренно различно - всеки си знае задълженията, командите идват само от едно място. Изглежда това винаги ми е харесвало, пък може би и по характер съм вечно отговорен човек. А знаете, капитанската отговорност е много голяма и за всичко на кораба.

В тази връзка си спомням за изкараните 7 месеца и половина, като
капитан на една от милионерските яхти,
собственост на кипърски грък. Приех тази работа заради доброто заплащане. Яхтите бяха луксозни и се наемаха за удоволствие само от милионери. През лятото бяхме на френската и италианската Ревиери, а през ноември пресичахме Атлантика на път за  Карибските острови. Въпреки доброто заплащане едва издържах тези месеци и напуснах. Пълен непрофесионализъм! От 18 души персонал само аз бях капитан (без помощници) плюс 3-ма моряци, всички останали се грижеха за удоволствието на милионерите. Пълна безотговорност! Плащаха много за яхтата, а не знаеха, че на нея няма дори противопожарна сигнализация, спасителните плотове не бяха сертифицирани. Там пред очите ми беше какво ли не - другаде не можеш да го видиш. От най- доброто - веднъж на яхтата беше Дензъл Уошингтън със 7-те си дъщери, много възпитани, интелигентни, жена му сама се грижеше за тях, а той, добра душа, няма нищо общо с образа на екшън героя от филмите. Друг път на яхтата отпразнуваха 80-годишния рожден ден на милионер от Тексас. Бяха цялата фамилия, едната снаха му подари брой на „Ню Йорк Таймс”  от датата на неговото рождение и бутилка вино от същата година,  той се разплака от вълнение. Видях и най-отблъскващото - особено когато бяха руски бизнесмени. Правеха такива своеволия, вдигаха шум посред нощ, без да се съобразяват с останалите. Имаше и комични ситуации. Синът на първия министър на Мексико празнуваше Нова година в Пуерто Рико и поиска да затворят цялото пристанище за 3 дни. На яхтата беше с личния си метеоролог. Заминаваме за Юкатан, обикаляме всички острови, яхтата леко се клати от времето, метеорологът му идва и започва да ме моли да направя нещо. Отвръщам:  Клати се корабът, какво да направя?!  А той ми говори сериозно: Ами спри този кораб да не се клати, защото той ще ме уволни. Добре, викам, ще видя какво мога да направя. На другата сутрин природата решила, падна вълната и клатенето спря. Метеорологът идва усмихнат и казва: Господ здраве да ти дава, ето ти наградата. Даде ми 1000 долара, защото съм спрял клатенето, оправил съм времето. Виждате ли, късметът бе на моя страна, смее се кап. Урумов.

После започнах да плавам на автомобиловози, смених няколко компании, където властва високият професионализъм. Пак късмет! Така минаха години и неусетно
тази професия ми стана втора природа
Пък и виждах каква беднотия настана у нас през годините на прехода, а аз мога да изхранвам семейството си. Но пак казвам, трябваше да минат близо 20 години във водата, за да се справя с оня, големия въпрос. Научиш ли се на кораба да загърбваш мисълта за вкъщи, значи си готов да се справяш с всичко. Имам стотици случаи, когато точно заради това психиката на някого от екипажа не издържа. Жена му се разболяла, иска да се връща, не помагат никакви съвети. Пресен случай, преди година имах четвърти механик филипинец, на втория месец искаше да се връща и направо превъртя. Жена му тръгнала с негов братовчед и само за това мисли. А когато психиката ти не е наред, можеш и физически да се разболееш. На него му се подуха тестисите. Отначало мислех, че е номер, за да го репатрирам, но вторият ми помощник, който изпълнява и задълженията на лекар, ме убеди, че не е така. Добре че бяхме във Финландия, заведохме го на лекар и се оказа, че наистина трябва да слезе, за да се лекува. Представете си докъде може да стигне обременяването на психиката!

Впрочем, за да е спокоен и отдаден на работата си на кораба,
наред с психическата нагласа,
важно е морякът да има здраво семейство. Виж, в това отношение имам голям късмет, подчертава кап. Урумов. Пак ще кажа, за да съм постигнал това, което съм сега, много ми е помагал и късметът. Колкото и да си голям професионалист, хубаво е да бъдеш и късметлия във водата. Всеки се нуждае така малко да помага и Всевишният. По едно време бях в една норвежка компания и ме изпратиха да получа в Истанбул един тласкач с баржа - захваща я отзад и стават едно цяло, като кораб. От там трябваше да го закарам в Рио де Жанейро. На средата на океана ми аварираха едната  машина и двата агрегата. Стояхме 14 часа, докато успеем да ги оправим. Спаси ни само това, че случихме хубаво време. Друг случай. Беше през ноември 1981 г., когато без малко щяхме да потънем със стария „Преслав” заради много лошото време в Малкия Бискай (тогава 4 кораба отидоха на дъното). Ние почнахме да вземаме вода с кърмата, изхвърляхме я с кофите отвътре. Двете рулеви машини изключиха и корабът стана неуправляем. И пак късметът ни спаси. По някакво стечение на обстоятелства корабът се обърна, сам тръгна като платноход към италианския бряг, към призори го наближи, хвърлихме котва, спряхме на завет. На сутринта гледам палубата лъснала до метален блясък, останала без боя, няма ги двата парадни трапа, в хамбарите водата до метър и половина. Тогава половината екипаж се отказа повече да пътува.

Много зависим от природата
и не бива да има самонадеяност във водата. Като видиш, че времето става лошо, бягай. Имах случай, когато бягах от тайфун 2 дена, бях на 500 мили от окото му и всичко наоколо вреше. Винаги когато  изпадам в някаква по- лоша ситуация, си викам: Руслане, няма начин, ти винаги се измъкваш, трябва и сега да успееш. И наистина, пак се измъквам. Моряците сме малко суеверни. Вярвам в силата на природата, което е един вид суеверие, защото в противен случай значи си срещу нея. Имах случай, когато японски капитан не можа да избяга от тайфуна, корабът му се счупи и потъна. Направи го от самонадеяност. Трябва да имаш респект , да си смирен към тази стихия, да уважаваш Боготворението, подчертава кап. Урумов.
На къщата, която направихме с жена ми, има висока надстройка, подобна на капитански мостик. Това не противоречи на моето правило за смесването на кораба и дома, заради отговорността. Там събирам разни неща като спомени, за да ми напомнят къде съм бил. Не се качвам да ги гледам, но знам, че ще ми трябват, когато дойде оня не чак толкова далечен ден повече да нямам кораб. Тогава всичко, за което сега говоря, ще се събере ведно - спомените, добавя кап. Урумов.
Стефан Денков