Стайко Стайков: В морето имам усещането, че съм частица от природата

Роден е на 15 февруари 1939 г. във Варна (кореняк варненец). Завършва Трета гимназия и отбива наборната си служба във военния флот, където изкарва курсове за моторист. На 16 март 1962 г. постъпва в БМФ на длъжност машинен чистач. Става корабен моторист и след 3 г. вече е машинен боцман - най-младият в Параходството. Сменя различни малки кораби по кратки линии в Черно море и крайбрежието му. От 1 януари 1963 г. започва да плава зад граница и 6 г. изкарва на 5000-тонния кораб „София”, който поддържа западната линия до Лондон, Ротердам, Хамбург. Там е бил моторист, боцман и втори механик. През есента на 1966 г., е приет задочно обучение в Морската гимназия във Варна, където се дипломира  през май 1968 г. и веднага се качва като корабен механик на кораб ”Аметис”. През 1974 г. става главен механик на кораб ”Бургас”. По време на персийската криза изкарва два контракта на кувейтски танкери, но заради втория, който е минал без съгласието на БМФ, е уволнен през 1990 г. След това плава на кораби под чужд флаг. Последният му рейс приключва преди година. Общо му се събират 48 г. на море, сменя десетки кораби, като на близо 15 от тях е главен механик.
Запален яхтсмен, носител на престижни награди от ветроходни регати. Притежател на най-богатата морска колекция от предмети, събирани от стари кораби, и мечтае Варна най-после да има Музей на търговското корабоплаване, на който да я подари.
Нямах късмета да запиша ВВМУ и да се развия без особени пречки в морската професия както много други, но след 48 години само на корабите сега мога да кажа - ако е станало твоя съдба, морето си знае работата. Понякога си мисля, толкова години плавах и продължавам да миткам из морето, и то с голямо удоволствие, въпреки суровия ни занаят. Даже, когато съм на разходка из Аладжата, пак поглеждам към него. Да ме пита някой, не мога да кажа защо? Просто, когато съм в морето, имам усещането, че съм вътре в природата, че съм частица от нея - чуството е на волност, въпреки че си в едно затворено пространство, каквото е корабът. От там мисля, че тръгва и упоритостта да драпаш, за да успяваш в морската професия. С тези разсъждения тръгва разказът на главния механик Стайко Стайков.
Когато не успях да вляза в Морското, започнах от най-ниското стъпало, машинен чистач на кораб.
Сам се уча и не се срамувам да питам
непрекъснато, и така на 27 г. вече съм машинен боцман. Ако навремето на корабите платноходи е било много по-просто, днес трябва да се изучават сложните машини. От бедно семейство съм, не можах да си позволя лукса оттук нататък да прекъсвам работа, за да уча във ВВМУ, а в същото време растеше неудовлетвореността ми, че оставам на нивото на машинист. За късмет през есента на 1966 г. в Морската гимназия откриха задочно обучение (доста по-късно и в Морското училище), като първата сесия бе в началото на следващата година. Отивам още на 2 януари, обаче се оказва, че съм само аз. Бре, какво да правя? Зам.-директорът, много разбран човек, ми казва: „С един задочник не може да има цял курс, защото се плаща на преподавател.” Аз му се моля, много искам да уча. Той върти, сучи, мисли и накрая казва: „За теб ще направя компромис, ела утре, ще те минем за частен ученик, като се върнеш от път, ако си подготвен, ще се явиш на изпит.” На кораба какво ще правя, освен да чета. И така през май 1968 г. съм с диплом, който ми дава право да бъда корабен механик. А през 1974 г. вече съм и главен механик на „Бургас” - корабът стар, не е голям, 3200-тонен, но съм  щастлив, осъществява се една моя мечта!
А мераците на един моряк са колкото морето, нямат край.

Една от най-ранните ми мечти
беше да плавам под ветрила. Бях в прогимназията, когато завърших курса по ветроходство, много се запалих и докато вляза в казармата, в продължение на 6 г. едва ли е имало ден да не плавам с яхта. И така веднъж, беше пак в началото на 70-те години, срещам Зъбата (Бог да го прости!) - колега, голям ветроходец и художник маринист и той ми казва: „Ела да видиш какъв яхтклуб сме направили на морска гара!” На яхтклуба само една малка яхта, подарък от „Евксиноград”. После дойде друга една от Полша, а след това - още много други. Когато не съм на кораба, плаваме с яхтите. Имахме един голям надпис, изписан на вълнолома: „Ние работим на море и почиваме на море.” Наистина така беше - другите изкарват отпуските си на планина, по вили, лозя, а ние на яхтите заедно с жените, децата ни пораснаха под ветрилата. 
Не ме разбирай погрешно, морето в никакъв случай не е само удоволствие. Помня, когато започнаха да изпращат българи на кувейтските танкери, с голяма мъка (всичко беше с връзки) след много увъртания от отдел „Кадри” в БМФ, се качих като четвърти механик на танкер „Рехап”- стара бракма, 20 000-тонен, но с много добро заплащане. Есента пак хуквам на същия танкер; казаха - веднага те правим втори механик. Обаче идва време да ме търсят от БМФ, а мен ме няма, уволняват ме дисциплинарно. Изкарах на кувейтските танкери до февруари 1991 г., точно по време на персийската криза.

В Персийския залив бяхме единственият търговски кораб
Историята е дълга, разправя Стайко Стайков.  Войната бушува, над 200 танкера стоят закотвени на изхода на залива. И ние стоим, но изведнъж капитанът казва, отиваме в залива в едно малко пристанище на 50 мили от фронтовата линия, там ще зареждаме камиони за самолетно гориво. Екипажът - целият български, от дългото бездействие беше яко почерпен и всеки взе да вика - един, че не му се мре, друг имал деца, и все такива. Оказа се, че само неколцина сме готви да отидем. И наистина щяхме да тръгнем, но капитанът накрая се отказа. После се разбра, че бонусът бил 500%, тоест даваха 5 заплати накуп. Че като научиха от екипажа, пак се напиха, сбиха се, защо са пропуснали този шанс. Изведнъж забравиха за големия риск. Наоколо бушува война и всеки танкер лесно може да пламне като факла. Чух след това как един танкер с наш капитан е бил обстрелван с ракети от иракски катер след отказ да се върне обратно. Една от ракетите пробила мостика и излязла от другата страна. Закрили с шперплат пробойната и продължили чак до Генуа, където разтоварили кораба пред изумените погледи.

Рисков е нашият занаят
Един колега казваше - както при холивудските звезди, щат не щат, трябва да се събличат във филма, така и в нашия занаят, искаме, не искаме, винаги ни идва на главата, клати глава старият моряк. Когато плавахме през 60-те години, четях в бюлетина на Лойд, че по 3 кораба бедстват на всеки 24 часа. Помня, бяхме на „Бузлуджа”, натоварени в Мурманск, тръгваме на юг покрай Норвегия. Времето е лошо, дават прогноза да става още по-лошо със страхотен вятър от югозапад. Вълната удря насрещно и залива чак до мостика. По едно време капитанът забелязва, че камите, които затварят капаците на хамбарите, са разхлабени, вятърът може да ги издуха, да се напълни с вода и да потънем. На първия хамбар капакът вече е полуотворен. Обръщаме кораба, за да не сме срещу вълната, и боцманът, електромеханикът и двама млади моряци излизат на палубата, за да набият клиновете с чукове. Какво става? Една по-силна вълна се качва на палубата и помита двамина от тях. Единият си разпаря ръката на един от клиновете, но остава върху люка на хамбара, другият обаче така го удря, че провисва наполовина навън през леярите. Следваща вълна ще го изхвърли в морето. За късмет в това време корабът прави обратен крен и морячето пада на палубата. Стана, отърси се, нищо му няма, обаче 3 дни стоя онемяло от стреса. На електромеханика рамото му направо го нямаше, плачеше от болка, биха му инжекция, за да се успокои. Отидохме до най-близкия бряг на Шетлънските острови и го взеха в болница, а ние продължихме. И това е само един малък пример...

През 2012 г. направих последно 5-месечно плаване с кораб „Ошън Лайон” и се зарекох - край, повече на кораб няма да стъпя!

Сега продължавам само на яхтите. Страшен кеф! В яхтклуба ме наричат Съра, защото съм
влюбен в най-морската държава,
Англия. Това е морски народ, друго тесто, дори простите докери ме шашват. Една случка няма да забравя, докато съм жив. През септември 1963 г. пристигаме в Лондон и излизаме с четвъртия помощник. Ходим, разглеждаме и накрая влизаме в една кръчма на входа на пристанището. Вътре пълно с хора, сядаме на една маса, третият стол свободен, идва бачкатор докер и ни пита: ”Мога ли да наруша вашето интимно уединение?” Къде ще чуете такова нещо! - удивлява се старият моряк. Ние, разбира се, му разрешихме да вземе стола.
През 2000 г. подарих 5-тонна корабна котва на храм ”Св. Николай”. Това ми струва повече от година бягане по администрации, бюрократи. Няколко години котвата бе отпред на храма, после, без да ме питат, я преместиха отзад. На моя въпрос отговориха, че видите ли, хората гледали и си правели снимки с котвата, а не с храма (?!)... Посетих всички европейски морски музеи, английските - по няколко пъти, Токио, Йокохама... Мечтата ми е да се възроди отново Музеят на търговското корабоплаване. В момента усилено действаме това да стане.
Може да звучи нескромно, но притежавам най-богатата морска колекция. Твърдо съм решил да я дам на този музей. Имам стъклена кана за вода, на която е гравирано: "Българско морско параходно дружество - 1892 г.", също и 62 корабни фенера, 30 корабни часовника... Дано се сбъдне и тази моя моряшка мечта.
Стефан Денков