Българското букварче навърши 200 години

Два века в историята си отбеляза най-обичаната от децата книжка – букварчето. 130 са излезлите читанки в периода от 1824-а, годината на Рибния буквар, до 2014-а. Всяка книга на първолака е самобитна и отразява всекидневието на хората, социалните отношения, културата, кризите и конфликтите на времето, в което е писана.
Историята на българския буквар се преплита с историята на българското изобразително изкуство и на илюстрацията в частност. Сред най-ценните експонати са книжките, изпъстрени от Александър Божинов, Вадим Лазаркевич, Илия Бешков, Любен Зидаров, Георги Атанасов. Техните рисунки съдържат богата и разнообразна информация за това как са живели българските деца, какви знания за България и света са получавали, какви са били техните игри и играчки, как са се справяли по време на войните, икономическите кризи и социалните преходи.
„Букварът е машина на времето, с която можем да надникнем в над 200-годишната история на България“, заявяват авторите на сборника „Българският буквар. 200 години в първи клас“ Антон Стайков и Свобода Цекова. „Уникалното в нашето изследване е, че се връщаме назад в историята, но не за да видим пушки и униформи, а наистина се взираме в това как е съхранена българската словесност и писменост“, казват анализаторите.
„Букварът се оказа един много консервативен жанр“, споделя своето наблюдение Свобода Цекова. „Процесите през тези 200 години са вървели и напред, и назад, но тенденцията е, че сме запазили една и съща езикова структура и една и съща система за обучение, което ни се стори доста странно“, допълва Антон Стайков. „Когато децата отиват на 6 или 7 години в първи клас, те имат някакъв езиков запас, който е ограничен. Освен това системата, според която трябва да учат букви и да съставят думи само от научените букви, ограничава авторите на букварите“, поясняват още авторите.
Авторите на буквари трябва да умеят да говорят на децата на техния език. Като „най-чувствителен“ към малчуганите буквар анализаторите определят книжката на Илия Бешков от 1941 – 1943 година. Изданието е изключително ценно и от гледна точка на това, че след 9 септември той престава да рисува.
Сред най-интересните образци през годините е букварът за слабо виждащи деца, илюстриран от Владимир Коновалов. „Той излиза в изключително малък тираж, няма и 300 бройки, но илюстрациите в него са на изключително високо художествено ниво, имат супермодерно излъчване дори 50 години след създаването им“, коментира Свобода Цекова.
Друг ценен експонат за изследователите е т.нар. турско букварче, илюстрирано от Любен Зидаров. „През социализма се издават няколко буквара на турски език, които се включват в обучението на децата след втори клас, тъй като в първи започват на български“, припомнят авторите на сборника.
През годините излизат още няколко специализирани читанки - „Буквар за глухонеми деца“ (1952-1972 г.), „Буквар за помощните училища (1966 -1977 г.). През 1914 г. излиза „Войнишки буквар“, а през 1948 г. буквар за възрастни. Двете читанки, предназначени не за първолаци, отразяват духа на своето време и стремежа за образоване на неуките.
Особено атрактивни са първият комунистически буквар и първият буквар на демократичната промяна. Илюстрациите и снимките в двата активно говорят за времето, в което са издадени. Букварът, който излиза по-малко от година след 10 ноември 1989 г., ще се запомни като „книжката за умните машини“.
Негативна тенденция в илюстрирането на букварите в последните години забелязват анализаторите Стайков и Цекова. „Има стремеж към опростяване на изображенията, около тях витае една приказност, която подценява детското въображение. Илюстрациите изглеждат така, все едно са предназначени за по-малки деца. Тази тенденция не е само при букварите, тя е в книгоиздаването изобщо и се надявам, че вече започва да отшумява“, коментира Свобода Цекова.
Друг интересен феномен, на който се натъкват по време на изследването, е използването на гравюри за илюстриране на букварите преди Освобождението. „Те са заимствани от едни колекции, които пристигат в България заедно с печатните машини. Всъщност тези фини гравюри, които виждаме в ранните издания, това са едни немски колекции от икони, аналог на съвременните клип-артизображения“, разказва Свобода Цекова. „Има едни много куриозни комбинации между фолклорни текстове и изображения в централноевропейска стилистика“, допълва Антон Стайков.
Проучването на историята на българския буквар се оказва трудна задача. Работейки по изследването, анализаторите Свобода Цекова и Антон Стайков се сблъскват с непредвидени трудности. За тяхно учудване се оказва, че надлежно съхранени и архивирани са само букварите до Освобождението. Най-голяма трудност за Антон и Свобода представлява откриването на книжките на първолаците от Освобождението до Първата световна война. Проблемът с архивирането се задълбочава от факта, че буквари в това време се издават и в Македония, Солун, Одрин и Охрид – места, които все още са в пределите на Османската империя и не са подвластни на управлението на Министерството на просвещението. „Успяхме да намерим късни издания на Берон, които в по-голямата си част изобщо не са публикувани“, хвалят се авторите на книгата. „Хората познават единствено първото издание на „Рибния буквар“, но интересен факт е, че следващите издания са печатани на различни места – в днешна Румъния, в Истанбул, в Будапеща, и всяко се различава по гравюрите, с които е илюстрирано. Важно е също, че Берон не оставя своето букварче, без да го развие, във всяко следващо издание той добавя текстове от природните науки, от географията, анатомията и т.н.“, разказва Стайков.
„Българският буквар е нещо свещено. Тази книга не съществува в западния свят, има я в Русия, Сърбия, Гърция, но като че ли тя се е превърнала в роден феномен и затова ние държахме да достигне до максимално широка публика, за да може всеки да познае своето букварче“, казват анализаторите на историята на читанките Стайков и Цекова.
Полина Петрова