„Св. Успение Богородично“ на галенци

Галенци винаги са били хора, които ревностно за пазили традициите на църквата и са вярвали, че трябва да бъдат с чисти сърца. За старата църква в бившето варненско село най-запазени са спомените на Филип Атанасов Янев (роден на 9 май 1922 г.):
“...Старата църква на Галата се намираше в празното сега пространство между улиците “Княз Воронцов”, “Адмирал Грейг”, “Станчо Димитров” и е свързана с един благороден жест на искрено вярващи в Бога хора и с една легенда или истина, трудно е да се каже. Иван Георгиев от Кукеровия род в Галата имал къща на това място с четири декара земя. Една нощ съпругата му Мария сънувала, че тази къща, заедно с мястото, трябва да бъде подарена на Църквата.
На сутринта, докато съпрузите обсъждали съня, кандилото паднало и това окончателно убедило семейството, че му се дава знак да извърши дарението. Не след дълго това станало факт и към къщата на Иван и Мария се пристроява църковен олтар, като задната му част е разширена и пригодена за църковни нужди. В една от стаите подреждат икони. Това трябва да е станало около 1920 година, когато не съм бил още роден. Първи свещеник в тази църква става бъдещият ми работодател уста Георги...
Дарителят Иван Георгиев, който беше много способен, честен и работлив човек, си построи друга къща в мястото на нивата си, която тогава беше извън селото, а сега до нея е обръщачът на рейса от Варна. Иван сам си построи къща от няколко стаи. Сега на това място внуците му си имат свои къщи. Те са от петимата синове на Иван, които също бяха способни и трудолюбиви хора. Църковното дарение на Иван беше щедро възнаградено с доброто потомство, което остави след себе си...
Дарената църква беше съборена някъде към 1941 г., за да се построи по-хубава. Но докато й дойде редът, започна войната и над сто кубика камъни останаха да чакат на празното място. После дойде комунизмът, който не признаваше нито вяра, нито църкви, нито свещеници. Първият кмет, на уж народната власт, обяви, че не ни трябват нито молитви, нито икони, и камъните отидоха за строежа на читалището...
Оттогава това място стои празно – буренясало и неугледно. Забравен е и споменът за дарителите Иван и Мария. Пустее и буренясва и прилежащата улица “Адмирал Грейг”, за която има одобрени работна скица и план отпреди петдесет години. И досега не се намери кмет, който да я трасира. А идеята беше улицата да се нарича “Черковна”, за да се съхрани споменът за едно достойно за подражание от новите поколения дело.
Дали преди дарената от семейството на Иван Георгиев църква е имало друга, не зная. Чувал съм само, че аптекарката Елена Кюнслер имала малка частна църквичка, може би параклис, върху мястото си от шест декара. Дали тогава тази църквица (става реч за настоящата енорийска църква “Св. Успение Богородично”) е ползвана и за обществени нужди, също не знам. Сега на нейното място се намира новата църква на Галата, която доби днешния си вид след реставрацията...”
Други стари галенци си спомнят:
“...Като се отвори дума за обредите и празниците, не мога да не си спомня с носталгия какво незабравимо преживяване беше празникът на Галага, деня на Св. Дух. Цялото село се стичаше на Аязмото, долу към носа, в днешната военна зона. Мене редовно ме водеха още от малко дете. Там имаше параклисче с икони. Там се извършваше църковното освещаване на трапезата – курбана, както му казваме. Агнетата се колеха на голямата поляна, където вреше курбанът и се раздаваше на всички. За него по-богатите даряваха цели агнета, останалите – каквото могат да отделят. Но всички хапваха до насита. От водата на самото Аязмо – изворчето, всеки си напръскваше за здраве и изцеление. Със светена вода си поръсвахме и домовете. Аз го правя и до днес. (В днешно време Аязмото съществува – водата е “каптирана”. Засега трудният достъп, поради наличието на полуфункциониращото военно поделение и липсата на път, дотам е нещо, което, да се надяваме, че много скоро няма да бъде бариера за вярващите хора! – бел. ред.) Мнозина болни оставаха да пренощуват на поляните край Аязмото – вярваха, че така ще се изцерят.“ Това си спомня Димитринка Тодорова.
Златка Стоянова Алексова също споделя своите преживявания. “...Ние, галенци, живеем в едно благословено от Бога райско кътче. Не бих го заменила за нищо на света. Имали сме тежко минало, имаме несигурно настояще, надявам се бъдещето на децата и внуците ни да е като най-съкровените им мечти. Бъдете щастливи, бъдещи наши поколения!”
Примерът, който са оставили дарителите, е жив. Примерът на “народната” власт, заграбила материалите, с които е трябвало да се построи богослужебен храм за галенци, също. Изборът трябва да го направи всеки сам! Среден път няма! Нека всеки направи своя избор с чиста съвест! Избор, който няма да отмине никого...

Малко история
Най-ранните следи от човешки живот са намерени в местността Бештепе, където са разкопани шест тракийски надгробни могили. В местността Каялък са открити тракийско светилище на бог Херос Карабасмос и раннохристианска базилика. За първи път името на селището се споменава през 1305 г. от византийския поет Мануил Фил като една от крепостите, превзета от византийския пълководец Михаил Глава по време на похода му през 1278 г. срещу цар Ивайло. На 25 октомври 1366 г. савойският владетел граф Амадей VI направил опит да превземе крепост Галата. В сражението българите пленили рицарите Гюи дьо Понтарлиер, бургундски маршал, Барталомей Балуфер и Дьо Пойни.
В края на 1369 г. или началото на 1370 г. цар Иван Александър отстъпил от Българското Черноморие от Варна до Емона, включително и Галата, на деспот Добротица, който владеел голяма част от Добруджа. В синодално решение на Цариградската патриаршия от 1389 г. крепостта Галата е между предадените на месемврийския митрополит крепости, вероятно поради унищожаването на Варненската митрополия от турците. През 1444 г. крепостта Галата е превзета от Владислав III Ягело (Варненчик). След разгрома на войските му турците отново установили властта си над Галата. Вероятно след тези събития крепостта е изоставена. Галата е отбелязана като удобно пристанище на морските карти и портулани от XIV до XVIII в. под формите Галаро (Galaro), Галато (Galato), Галара (Galara) и Галата (Galata). През XV – XVII в. Галата е голямо християнско село. По време на Руско-турските войни 1800 – 1812 г., 1828 – 1829 г. българите се изселват. В селището остават да живеят само турци.
След Освобождението на България през 1878 г. Галата се числи към Варненската околия. Част от турците се изселват от селото. Постепенно там започват да се заселват тракийски бежанци. След 1944 г. земите в селото са кооперирани, но фактически са иззети от частните стопани. За упорития нрав на галенци, както местните жители обичат да се наричат, може да се съди, че това е последното село в България (1959 г.), в което е “организирано” ТКЗС!? За съжаление на “другарите”, поради липсата на всякакви финансови резултати и бойкота на галенци, ТКЗС-то държи още един рекорд. Само след две години то е първото в страната разтурено поради липса на положителен финансов, емоционален и трудов резултат...
Лиляна Трънкова