Варанаси е свещен митичен град, който се намира в централната част на Индия. Областта и градът се смятат за свещен район от висша степен, както е Мека – Планината на опрощението при мюсюлманите или Божи гроб в Ерусалим за християните.
Любопитното е, че градът е основан от преди 4 хиляди години и през всичкото това време е съществувал активно, като град светиня за индийците. Тук се стичат от цяла Индия – възрастни, болни, сакати хора, които искат да посрещнат смъртта точно на това място. По-заможните плащат за пребиваването си огромни суми, оставят скъпи дарове, за да се чувстват по-комфортно в прехода към смъртта. Бедните просто ги хвърлят в река Ганг. За всички тях обаче Варанаси е град, който е път към отвъдното. Повече за това свещено място ще научиш от разказа на българина Делян Манчев. Той говори пред вестник “168 часа” – едно дебело и четивно издание с много верни неща, освен датата.
Посещението ми във Варанаси се оказа най-ужасният ми ден в Индия. Тръгнах от Каджурахо, където няма железопътна гара за Източна Индия, накъдето се бях насочил, се пътува първо с автобус до Сатна.
За да хвана влака за Варанаси, обаче трябва първо да стигна до главния път на 15 км от Каджурахо, от където да стопирам автобусите до Сатна, които според местните минават на всеки 10 минути. Е, аз чаках час и десет минути, и то за да се кача на нещо, което беше пред разпадане, нямащо нищо общо с превозното средство и, естествено, беше претъпкано.
Тапицерията много отдавна я нямаше и седалките са просто метални основи, които се отпечатваха на гърба ми в синьо. 120 км се вземат за 4 часа, защото пътят е ужасен. На един участък просто исках да сляза от автобуса, но алтернативата бе да затъна в червена кал.
След като приключи пътуването ми, не вярвах, че съм жив. Пристигнах във Варанаси с час и половина закъснение – в 21:00 часа вечерта. Веднага ми се нахвърлиха десетки души, които на английски им казват „touts”. Тяхната единствена цел е да заведат туристите в някой хотел и да вземат комисионна, която е за сметка на самия гост. Сред тях има и още по-нагли: стоят пред някой хотел и като видят, че турист се е запътил натам, бързо влизат преди него и казват, че уж те са го довели. Следващият кошмар бяха рикшаджиите – никой не знаеше къде се намираше хотелът ми (а той е на централната улица). Едва намерих един, който да ме закара. Това отново се оказа трик с цел да те закарат в свой хотел.
Следващата изненада – в хотела ми заявиха, че няма резервация на мое име. „Как така, нали вчера се обадих и ми казахте, че даже ми запазвате стая номер 34?“, попитах аз. Отговориха ми, че няма стая с такъв номер, а хотелът е пълен.
Новината бързо се разнесе между toutsи отвън ме чакаха вече няколко агенти, за да ме развеждат по хотелите. От първия телефон се обадих в съседния хотел, за да предупредя, че идвам сам, а не са ме довели.
Когато влязох, пред рецепцията стояха вече четирима touts, които се надпреварваха да доказват кой ме е довел. За финал имах един спор дали чаршафите са сменени. Накрая все пак се съгласиха да ми дадат нови и докато успея да си легна, стана полунощ.
Ужасът
Варанаси – свещеният индийски град на река Ганг. Нищо не може да те подготви за това място, нищо. Ако трябва да съм позитивен, бих казал, че това е най-колоритният индийски град. Ако трябва да съм реалист – това е най-мизерното място на света. Вонята от свещени крави на всяка крачка ще се окаже най-приятното място в този град.
За всеки индиец е задължително да дойде, да се изкъпе в Ганг и да извърши религиозен ритуал на гатите. ГАТ са стълбички, които водят към река. Във Варанаси те са безброй и са свещени.
Мечтата на всеки индиец е да умре във Варанаси. Според статистиката ежедневно около 60 000 души извършват свещеното потапяне в Ганг. Много хора, когато усетят, че наближава смъртта им идват във Варанаси, заселват се в специални домове около гатите и чакат да умрат.
Тези, които имат пари, ги кремират със специален ритуал. По-бедните просто ги хвърлят в Ганг и тялото им се понася по течението. Най-скъпото нещо във Варанаси са дървата за кремация.
Пет вида мъртъвци не биват изгаряни: децата до 10 годишна възраст, свещениците, умрелите от ухапване на кобра, умрелите от дребна шарка и бременните жени – всички те са свети според индуската религия.
Сутринта отидох на главната гат, която е със сложното име Дасасуамед. Според легендата тази гат е създадена от Бог Брахма, за да посрещне на нея Шива. От там наех лодка за час и половина, за да обиколя всичките гати.
Лодкарят беше младо момче с добър английски и много приказлив, разказа ми много неща. Уникални гледки. Някои неща, ако ги бях видял в България, сигурно щях да повърна, но в Индия вече нищо не можеше да ме впечатли. Често се вижда например, подпухнал, полуразложил се труп да мине по край теб или да се бутне в лодката ти.
Ритуалите
Най-непоносими за европееца остават свещените ритуали. На едно и също място мият труп, друг пере, трети се къпе, а друг пие вода от Ганг – същата вода, която другите са използвали и е кафява на цвят, като в нея плува какво ли не.
Наблюдавах и няколко кремации. Очаквах големи огньове, но всъщност трупът тлее в огъня в продължение на три часа. Гледката не е за всеки. Основният елемент при всички церемонии са цветята.
Навсякъде продават всевъзможни гирлянди и букети – много ароматни. Цветята, цветните сарита, оранжевите доти на мъжете, изрисуваните лица, образите на боговете, неспирната търговия с всякакъв кич, плодове, храна и други, свещените крави и безброй други неща правят Варанаси уникален град. Когато слязох от лодката, един младеж ми хвана китката и започна да я мачка. Попитах го: „Какво правиш?“, а той с усмивка: „Масаж! Безплатно!“. Знам ги техните „безплатно“.
Вечерта на главната гат имаше религиозна церемония за късмет. Всичко беше много зрелищно. Накрая раздадоха на всички, включително и на нас – туристите, розови цветчета, които след определен ритуал хвърлихме в Ганг. Въпреки че градът има своите храмове и своята история – твърди се, че е едно от първите населени места на света, всеки турист не издържа повече от един ден и бърза да продължи на някое доста по-приятно място в Индия.