Навършват се 138 години от битката за Шейново в хода на Руско-турската освободителна война. Вейсел паша прегрупира силите си и се опитва да нанесе удар върху лявата колона на Южния отряд. Около 15 ч Вейсел паша решава да капитулира.
В третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминава Балкана и на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.) София е освободена. В същия ден започва настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попада 22-хилядната армия на Вейсел паша. На 3-5 (15-17) януари армията на Сюлейман паша е разбита при Филипопол (днес Пловдив), а на 8 (20) януари е завзет и Одрин.
На Кавказкия фронт руските войски също преминават в настъпление и на 1-3 (13-15) октомври турската войска е разбита при Аладжа. След това са превзети Карс и Ерзурум.
На Балканския фронт руските войски достигат до Сан Стефано (дн. Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море кара руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31) януари в Одрин турското правителство е принудено да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март) е подписан Санстефанският мирен договор.
На тази дата в 1892 г. Българската армия минава от полкова към дивизионна организация.
Българската армия е създадена от Българското опълчение на основата на "Временните правила за Българската земска войска" от 25 април 1878 г. и със заповед № 1 от 15 юли същата година на руския императорски комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков. Първоначално се нарича Българска земска войска. От 17 декември 1879 г., когато влиза в сила Привременното положение за Българската войска, се нарича Българска войска (или армия). Попълването на числения състав става на териториален принцип, като територията на Княжеството е разделена на три военни отдела: Западен, Източен и Софийски. Офицерският състав се комплектува от възпитаниците на Военното училище в София. През 1880 г. влиза в сила Законът за новобранците, според който в Княжеството се въвежда всеобща задължителна военна повинност. С княжески указ от 12 октомври 1884 г. се преминава от дружинна към полкова структура в армията. Формирани са 8 пехотни и 2 артилерийски полка, към които са придадени една пионерна дружина и морска част. По същото време в Източна Румелия част от въоръжените сили действат като милиция. След Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. армията е реорганизирана в 12 полка.
2007 г. Любен Корнезов получава от президента орден „Стара планина „ първа степен „за укрепване на държавността, за отстояване на демократичните ценности, за дейността му като изтъкнат юрист и научен работник и по повод неговата 60-годишнина.“
1989 г. Държавният съвет приема Указ № 56 за стопанската дейност. Той въвежда фирмената организация като основна форма на предприемаческа дейност и съдейства за пазарно ориентиране на икономиката, за създаване на смесени фирми с българско и чуждестранно участие. Указ № 56 определя условията за съществуване и дейност на фирмите до 1996 г.
1967 г. Подписана е спогодба за оказване техническа помощ от СССР на България за разширяване на Кремиковския металургичен комбинат.
Изграждането на металургичния гигант "Кремиковци" започва на 5 ноември 1960 г. , като реализация на правителствената политика на България да се промени аграрната насоченост на икономиката на страната. Идеята е да се използват залежите в находището край кв. "Кремиковци", което е със съдържание на желязосъдържащи суровини в рудата от 30 до 37 %.
Предварителната подготовка на строителството стартира през 1956 г., когато е взето решение за възлагане на проектирането на организации от бившия Съветски съюз. Впоследствие и оборудването е почти изцяло доставено оттам. Проектът е реализиран като затворен непрекъснат цикъл за производство на стомана от добив на руда до краен продукт от горещ и студен прокат, тънколистни марки стомана, различни профили арматурно желязо и тръби.
През 1963 г. влизат в експлоатация първите производствени мощности: Рудоподготвително производство, Агломерационно производство, Първа коксова батерия, Първа доменна пещ, Топлоелектрическата централа и Ремонтно-механичензавод. В следващите 10 - 15 години последователно влизат в експлоатация и останалите основни производства по технологичния поток:
Стоманодобивен завод с електропещи и конвертори; Блуминг-слябинг, Стан "1700" - горещо валцуване, Стан "250" за катанка, Тръбопрокатен завод, Завод за студено валцуване, Цех за покаляване на ламарината, Цех за поцинковане и Цех за пластмасово покритие, Феросплавен завод. Успоредно с тях влизат в действие Газодобивно производство, Водоснабдително стопанство, пречиствателни станции.
През 1999 г. "Кремиковци" е приватизиран от "Дару металс" АД (сега "Финметалс холдинг" АД). В изпълнение на инвестиционната програма през 2002 г. след основна реконструкция и модернизация в действие е въведена Първа доменна пещ.
1928 г. В Тетово са убити Лазар Бунев, брат на Мара Бунева, и нейният братовчед Борис Андрейчин, адвокат. Ден по-рано в Скопие Мара Бунева застрелва с три куршума юрисконсулта на сръбската полиция в Скопска област Велимир Прелич на брега на Вардар. Целта на атентата е да привлече вниманието на световната общественост към македонския въпрос и безправното положение на българите, изложени на жестокия терор от сръбските власти.
1916 г. Преследвайки разбитата сръбска армия, българските войски овладяват гр. Берат (Албания).
1905 г. Завършва конгрес на Скопски революционен окръг при с. Княжево, Кратовско. Избран е окръжен комитет с председател Дамян Груев.
Дамян Груев е деец на македоно-одринското революционно движение. Роден в с. Смилево, Битолско. Учи в родното си село, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и Висшето училище в Белград. През 1889 г. постъпва във Висшето педагогическо училище в София (днешен СУ "Св. Климент Охридски"), но през 1891 г. е изключен от него и става учител в родния си край. През лятото на 1893 г. се премества в Солун, където работи като коректор в българската печатница на К. Самарджиев. По негова инициатива на 23 октомври същата година се полагат основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), на която става фактическият ръководител.
1901 г. Унтерофицерската рота се преименува в Школа за подготовка на запасни подпоручици от пехотата. Това става с Указ № 2 на княз Фердинанд I.
1901 г. Назначен е безпартиен служебен кабинет начело с генерал Рачо Петров. Той е военен и държавен деец, генерал от пехотата. Получава офицерско звание още през лятото на 1878 г., след което завършва и Военна академия в Русия (1883 г.). В Сръбско-българската война 1885 г. е началник-щаб на българската войска. Участва в потушаването на военните бунтове 1887 г. на офицерите русофили в Силистра и Русе. От юни до август същата година е военен министър в кабинета на д-р Константин Стоилов. През април 1894 г. отново заема същия пост, който запазва и в кабинета на народняците, дошли на власт след падането на първия стамболовистки режим през май 1894 г. Недоволен от външнополитическия курс на правителството, през ноември 1896 г. си подава оставката. Назначен е за министър-председател през май 1903 г., когато оглавява и Министерството на външните работи и изповеданията. На тези постове остава до октомври 1906 г. По време на Междусъюзническата война 1913 г. е командващ 3-та армия. След въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 г. е назначен за военен губернатор на Македония. Рачо Петров е съден като един от виновниците за двете национални катастрофи (1913 г. и 1918 г.) и хвърлен в затвора. След излизането си от затвора се оттегля от политическия живот.
1899 г. В София излиза първи брой на вестник "Реформи", орган на Върховния македонски комитет. Комитетът е организация на македоно-одринските дружества в България. Образуван е на 19 март 1895 г. в София под името Македонски комитет, с председател Трайко Китанчев. На първият си конгрес приема устав и програма. През декември същата година се преименува на Върховен македонски комитет, през 1901 г. на ВМОК. Бори се за политическа автономия на Македония и Одринско, гарантирана от Великите сили. Средствата за постигане на тази цел са: печатно слово, агитация и митинги, изпращане на делегации и петиции до европейските правителства.
1892 г. Българската армия минава от полкова към дивизионна организация. Българската армия е създадена от Българското опълчение на основата на "Временните правила за Българската земска войска" от 25 април 1878 г. и със заповед № 1 от 15 юли същата година на руския императорски комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков. Първоначално се нарича Българска земска войска. От 17 декември 1879 г., когато влиза в сила Привременното положение за Българската войска, се нарича Българска войска (или армия). Попълването на числения състав става на териториален принцип, като територията на Княжеството е разделена на три военни отдела: Западен, Източен и Софийски. Офицерският състав се комплектува от възпитаниците на Военното училище в София. През 1880 г. влиза в сила Законът за новобранците, според който в Княжеството се въвежда всеобща задължителна военна повинност. С княжески указ от 12 октомври 1884 г. се преминава от дружинна към полкова структура в армията. Формирани са 8 пехотни и 2 артилерийски полка, към които са придадени една пионерна дружина и морска част. По същото време в Източна Румелия част от въоръжените сили действат като милиция. След Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 г. армията е реорганизирана в 12 полка. През 1889 г. е извършена нова реорганизация на въоръжените сили, според която има вече 24 пехотни, 4 конни, 6 артилерийски и един пионерен полк. Според Закона за въоръжените сили от 15 декември 1891 г. армията се състои от Действаща – със срок на служба 10 години, от които 4 редовна, а останалите – в запас, и Резервна, със срок на служба 8 години. В организационно отношение за посочените формирования се възприема дивизията. Формирани са 6 пехотни дивизии, като всяка от тях включва две бригади. Всяка бригада включва два полка, а всеки полк – две дружини. Освен пехота всяка дивизия обхваща по един артилерийски полк, конна сотня, транспортна рота и дивизионна болница. Конните полкове са обединени в кавалерийска дивизия, пионерният полк е разгънат в пионерна бригада, а крепостните батареи – в крепостни батальони. Предвижда се по време на война общата численост на въоръжените сили на Княжеството да достигат 318 570 души. Страната е разделена на 6 дивизионни области и се запазва системата на кадровото попълване на армията да става по териториален принцип. Непосредственото ръководство на армията се осъществява от Генерален щаб.
1881 г. Формира се Машинна школа към Флотилията и Морската част в Русе. Открива се офицерски курс за сухопътни офицери, служещи във Флотилията и Морската част.
1878 г. В хода на Руско-турската освободителна война продължават сраженията при с. Шейново. Вейсел паша прегрупира силите си и се опитва да нанесе удар върху лявата колона на Южния отряд. Около 15 ч Вейсел паша решава да капитулира. През 1877- 1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава. Тя е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).
Русия полага усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта е свикана Цариградската конференция 1876-1877 г. След нейния неуспех войната става неизбежна. На 3 (15) януари 1877 г. Русия сключва съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена - анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласява да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (23) април Русия скъсва дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден - 12 (24) април, в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (15) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застава на страната на Русия и нейните войски започнали активни военни действия през август.
В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) е съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също са почти равни. През нощта на 15 (27) юни руските войски под командването на ген. М. И. Драгомиров форсирали р. Дунав при Зимнич. Свищов е първият освободен български град. За преминаване на Балкана е определен Предният отряд (в който влизало и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете са определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (7 юли) е превзет Търново, на 2 (14) юли Предният отряд преминава през Хаинкьойския проход (днес Проход на републиката) Балкана и се насочва към Стара Загора. В боевете на Шипка, наред с руските войници и офицери се сражават и българските опълченци. Предният отряд трябва да отстъпи пред многочисления враг. Турското командване прегрупира силите си, а в негова подкрепа от Северна Албания идва (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по жп линия Дедеагач - Одрин - Търново Сеймен (днес Симеоновград) армията на Сюлейман паша. След това русите преминават към отбрана. С това започва вторият период на войната.
Западният отряд превзема Никопол, но не успява да превземе Плевен, където от Видин идва 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказват неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски преминават към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубват завладяното, с изключение на гр. Ардахан. Третият щурм на Плевен отново завършва с неуспех. Руското командване пристъпва към блокада на града, която завършва на 28 ноември (10 декември) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) пада в плен. След това започва общото руско настъпление.
Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминава Балкана и на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.) София е освободена. В същия ден започва настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попада 22-хилядната армия на Вейсел паша. На 3-5 (15-17) януари армията на Сюлейман паша е разбита при Филипопол (днес Пловдив), а на 8 (20) януари е завзет и Одрин.
На Кавказкия фронт руските войски също преминават в настъпление и на 1-3 (13-15) октомври турската войска е разбита при Аладжа. След това са превзети Карс и Ерзурум.
На Балканския фронт руските войски достигат до Сан Стефано (дн. Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море кара руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31) януари в Одрин турското правителство е принудено да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март) е подписан Санстефанският мирен договор.
1869 г. В Париж е открита международна конференция по Критския въпрос. Дейците на Добродетелната дружина използват този форум, за да предадат на представителите на великите сили свой политически мемоар относно възможностите за решаване на българския въпрос. В него се предлага създаването със съдействието на европейската дипломация на дуалистично българо-турско царство, в рамките на което българите ще се ползват с автономен статут. Мемоарът на Добродетелната дружина е посрещнат критично от революционно настроената българска емиграция.
Добродетелната дружина или Българска добродетелна дружина, Комитет на “старите” е обществено-политическа организация на българската емиграция в Букурещ, изразяваща интересите на по-заможните кръгове в нея. През 1854 г. в Букурещ с насърчението на руското военно командване е създаден комитет, наречен Средоточно българско попечителство (Епитропия), което има за задача да събира и въоръжава български доброволци за участие във войната на страната на руската армия. През 1862 г. Попечителството се преименува в Българска добродетелна дружина. Най-изтъкнати нейни основатели и ръководни дейци са братята Евлоги и Христо Георгиеви, д-р Г. Атанасович, Ив. Бакалоглу и др. Добродетелната дружина разработва "Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение". В нея се предвижда създаването на една голяма славянска държава от сърби и българи, която да има общо правителство и Народно събрание. За княз на тази държава е посочен сръбският княз Михаил Обренович. За осъществяването на тази програма се оказва материална помощ за формиране на четите на П. Хитов и Филип Тотю. През есента на същата година Дружината подпомага и организирането на Втората българска легия в Белград. Добродетелната дружина престава формално да съществува след смъртта на Евлоги Георгиев през 1897 г.
На тази дата са родени:
1970 г. Бойко Василев - български журналист. Завършва СУ “Св. Климент Охридски”, специалност журналистика. Защитава докторска дисертация (2001 г.). Репортер е в "По света и у нас" (1992-1993 г.). Репортер е в тв предаването "Панорама" в БНТ (от септември 1993 г.), водещ (от 2001 г.). Автор е на репортажи, коментари и документални филми на международна, предимно балканска тематика (Босна и Херцеговина, Сърбия, Косово, Македония). Награди за Телевизионно творчество от СБЖ (1997 г.), за ТВ-коментар от БНТ (1998 г.), за проблемна статия от Фондация "Свободна и демократична България" (1999 г.).
1959 г. Венцислав Мартинов - български актьор. Завършва НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” и ЛГИТМИК “Николай Черкасов” - Ленинград. Изявява се в областта на шоубизнеса. Един от най-добрите актьори-имитатори. Автор е на сценарии и текстове за песни. Автор и водещ е на тв-предаване “Усмивките на Венци”, което излиза на видео- и аудиокасети. Занимава се с концертна дейност.
1948 г. Явор Милушев - български театрален и филмов актьор. Завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” (1973 г.) и WIRRAL Metropolitan College Management & Marketing (1992 г.). Работи в Държавния театър в Пловдив (1973-1979 г.), в трупата на театър “Сълза и смях”, София (до 1993 г.). Специализира в Лондон (1980 г.). Член е на партията “Демократичен алианс”, депутат е в XXXIX НС (2001 г. ) от листата на НДСВ. Филмография: “Необходимият грешник”, “Пикник”, “Игрек-17”, “Копнеж по тихия път”, “Лебед”, “Децата на капитан Гранд”, “Дело ¹ 205” (реж. Киран Коларов).
1941 г. Васко Николов Жеков - български писател. Завършва българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" (1972 г.). Работи като актьор в Кукления театър в Плевен (1960-1964 г.), на строежа на Кремиковци (1964-1965 г.), директор на заводския културен дом "В. Мавриков", редактор е във в. "Литературен фронт" (1972-1985 г.), завежда отдел "Белетристика" (1985-1987 г.), секретар е на СБП (от 1990 г.). Публикува за пръв път във в. "Пулс" (1969 г.). Негова проза се печата в литературния периодичен печат. Негови произведения са превеждани на руски, украински, немски и други езици. Съчинения: "Митница" (1974 г.), "Тревожни пари" (1978 г.), "Нощни телеграми" (1981 г.), "Пазачът на планетата" (1983 г.), "Смъртта на небето" (1986 г.), "Лед" (1988 г.).
1931 г. Михаил Георгиев Тошков - български поет, критик и карикатурист. Следва в Художествената академия. От 1955 г. публикува стихове и карикатури. Сътрудничи на Българската телевизия и на периодичния печат със стихове, литературно-критически материали, статии из областта на фолклора, историята и журналистиката. Автор е на есеистична проза. Книги: “Ръждивата брадва” (1963 г.), “Спирала” (1967 г.), “Протуберанси” (1968 г.), “Въоръжени с надежда. Хроники за април 1876” (1976 г.), “Ламар. Разговори и беседи” (1977 г.) и др.
1920 г. Стефан Николов Дичев - български писател белетрист и сценарист. Следва инженерство в Чехословакия, завършва право в СУ “Св. Климент Охридски”(1943 г.). Главен редактор е на сп. "Космос" от 1962 г., директор е на издателство "Народна култура" (1968-1973 г.). Автор е на исторически романи и произведения за деца и юноши. Някои съчинения: "За свободата. Част I, част II" (1954 г., 1956 г.), "Рали" (1960 г.), "Пътят към София" (1962 г.), "Ескадронът" (1968 г.), "Крепости", роман (1974 г., 1978 г., 1990 г.), "Неуловимият", новели за юноши (1976 г.), "В лабиринта", роман (1977 г., 1984 г., 1988 г.), "За свободата" (исторически роман, кн. 1. "Раковски" (1980 г.); кн. 2 "Левски" (1987 г.)), "Рали", роман за юноши (1985 г.) и др. Умира на 28 януари 1996 г. в София.
1915 г. Христо Ангелов Христов - български историк, академик (1974 г.). Завършва Историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски” (1940 г.), професор (1953 г.) по нова и най-нова история на България в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1963 г. е директор на Института по история към БАН. Съчинения: “Захари Стоянов. Обществена и политическа дейност” (1948 г.), “Революционната криза в България през 1918-1919 г.” (1957 г.), “Освобождението на България и политиката на западните държави (1876-1878 г.)” (1968 г.), множество публикации и др. Съавтор е на колективния труд “История на България” (т. 1-3, 1961-1964 г.). Умира на 4 февруари 1992 г. в София.
focus