Непознатата история: Взривяването на турския кръстосвач „Хамидие“

През 1913 г. по повод годишнината от атаката, която българският военен флот осъществява по време на Балканската война срещу турския кръстосвач „Хамидие“, в руското военно списание „Морской сборник“ (Петербург, кн.1, стр.145-148, 1913 г.) е отпечатано писмо, изпратено от мичман І ранг Кирил Минков. Мичман Минков е човекът, изстрелял торпедото, което е улучило и повредило кръстосвача „Хамидие“. Този способен български офицер е бил помощник-командир на торпедоносеца „Дръзки“ и в мотивите си да изпрати това писмо до руското военно издание пише, че е длъжен да разкаже за атаката, защото чуждата обществена и военноморска преса е дала много неверни сведения за тази атака, която остава паметна в историята на българския морски флот. Писмото е написано на 20 ноември 1912 г., а на руското военно издание, до което било изпратено, му трябвало почти една година да се престраши да го публикува. Това съвсем не било случайно, защото много от публикациите възмутили помощник-командирa на „Дръзки“, защото били съвсем тенденциозни и имали за цел да омаловажат постигнатия от атаката резултат и да засенчат славата, която българският военен флот добива чрез нея, били именно в руския печат. За Великите сили съвсем не било изгодно обществеността да научава, че младата българска държава, макар и да не разполагала със сериозни бойни единици, успяла благодарение на тактическите умения на своите морски офицери да спечели подобна неравна морска битка. В крайна сметка редакцията на „Морской сборник“ решава да отпечата писмото на българския офицер. Мичман І ранг Кирил Минков загива само година по-късно, на 26 септември 1916 г., във Варненския залив при прочистването му именно от руски мини.

Ето какво разказва помощник-командирът на торпедоносеца „Дръзки“

за взривяването на турския кръстосвач „Хамидие“, в нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г.:

„Във вашите и особено в чуждестранните вестници и списания много погрешно беше предадено известието, че нашите торпедоносци атакували турския кръстосвач „Хамидие“ при Деркос, че торпедите били пуснати от разстояние 2000 метра и че нашите торпедоносци били потопени. Предвид на това, че тази атака е единствената след Руско-японската война, която е изпълнена при пълна бойна обстановка в открито море във време на движение и следователно представлява интерес за всеки моряк, а особено за моряците-торпедисти, аз, като участник в тази атака, ще се постарая да изложа същността на работата, още повече като имате предвид, че всички наши офицери-торпедисти са възпитаници на руската офицерска торпедна школа (училище – б.а.)

След разгромяването на турската армия от нашите войски

тя се лиши от артилерията си, всичките й складове попаднаха в наши ръце и тя по необходимост трябваше да потърси от чужбина оръжия, коне и бойни припаси. Освен това за изхранването на армията и Цариград им беше необходимо жито, каквото те нямаха. Единственият път за получаване на всичко от чужбина беше: Германия – Австрия – Румъния – пристанището Кюстенджа – Черно море – Босфора. За осигуряването на този път от нападението на нашия малък флот (или както е казано в една руска справочна книжка – „флот, който няма никакво значение“) турците отделиха половината от флота си.

Аз оставям вие да прецените значението на тази мярка както по отношение на нас, така и по отношение на турците. Останалата половина от турския флот беше заета с обстрелването на нашите войски, за да им попречат да се движат към Цариград. По този начин задачата на гръцкия флот беше извънредно много опростена и той можеше да хазяйничи в Архипелага като у дома си.

Нашите морски сили Ви са известни: Кръстосвача „Надежда“ (700 тона водоизместване) и шест 97-тонни торпедоносци, срещу които Турция противопостави половината от флота си. Само това обстоятелство, взето отделно, беше една военна печалба за България.

Нашите планове и нашите предидущи действия в случая не са интересни и затова аз няма да се снимам върху тях. През нощта на 7 срещу 8 ноември (ст.ст.) 1912 г. на линията нос Калиакра – нос Емине се бяха разположили с цел да прикрият пътуващите от Кюстенджа за Цариград транспорти с военен товар следните турски военни кораби: броненосецът „Барбароса-Хайредин“, кръстосвачът „Хамидие“, минните кръстосвачи „Пейк и Шевкет“, „Берк и Сатвет“, „Пеленк и Дерия“, контраторпедоносците „Ядигиар – Милле“, „Самсун“ и други.

Излезли от Варна в 12 часа и 40 минути след полунощ, на 30 градуса надясно от нашия курс, на 32 мили на изток от Варна, ние забелязахме тъмен силует на вражески кораб. Нощта беше лунна с лека мъгла. Веднага се насочихме към неприятеля и започнахме да се приближаваме към него с пълен ход. Пътувахме в строй върволица. Щом бяхме забелязани от кръстосвача, дадоха една ракета и откриха отчаяна стрелба. На дадената от кръстосвача ракета отговориха други 3 - 4 неприятелски кораба.

Първият торпедоносец, минавайки на разстояние 500 метра, пусна торпедо, вторият успя да се приближи на 300 метра, третият на 150 метра, а четвъртият, на който бях и аз с командир мичман І ранг Г. Купов, мина покрай стената на неприятеля на разстояние 50 - 60 метра. Аз държах дръжката на торпедния апарат и в този момент чувствах, че

съдбата на неприятелския кръстосвач е в моите ръце

и е достатъчно едно дръпване, за да го изпратя на дъното на морето или най-малко – да го повредя тежко.

Дръпнах дръжката и след 3 - 4 секунди чух страшен взрив и видях грамаден воден стълб. Кръстосвачът като че се наклони. Не можах да видя добре направеното разрушение от взрива, тъй като ние се разминахме много бързо (пътувахме със скорост 26 - 27 мили в час), но след моя сполучлив изстрел той престана в продължение на 5 - 6 минути да стреля, което обстоятелство ни даде възможност както ние самите, така и останалите торпедоносци да се отдалечим благополучно. Никой не откри прожектор. Изненадата е била тъй голяма за турците, че ние, които минахме на 50 метра от стената на кръстосвача, не получихме нито един снаряд и не бяхме никак повредени. Само димната ни тръба беше пробита от влязла и излязла 47 мм снаряд.

Не бяхме още успели да се отдалечиме на 3 - 4 мили от кръстосвача, когато ни нападнаха контраторпедоносците „Ядигиар – Милле“, „Самсун“ и още два други, те откриха оръжейна стрелба. Ние също не им останахме длъжни и започнахме да стреляме от нашите 47 мм оръдия. Турците, които имаха голямо преимущество в скоростта си (28 - 35 възела в час), бързо се отдалечиха. След 20 минути се натъкнахме на бързащите на помощ минни кръстосвачи „Пейк и Шевкет“ и „Берк и Сатвет“. Не можахме да ги атакуваме, защото разстоянието до тях беше голямо, само си разменихме няколко изстрела и се разминахме. Едва на разсъмване, когато приближавахме към Варна, забелязахме, че стрелящият отдалече по нас кораб е бил броненосецът „Барбароса-Хайредин“. Кръстосвачът „Хамидие“ не се виждаше на хоризонта.

Разглеждайки резултатите от торпедната атака,

констатирахме, че четири наши торпедоносеца са пуснали последователно 4 торпеда, от които е попаднало в целта едно, т.е. 25%. Групови торпедни изстрели не сме давали. Кръстосвачът „Хамидие“ е повреден тежко и е изваден от строя, според някои телеграми той едва не е потънал преди да бъде вкаран на дока в Златния рог за поправка. Говореше се, че един турски контраторпедоносец бил разстрелян от своите кораби и потънал.

Ние нямаме никакви загуби. На два наши торпедоносеца са пробити от снаряди димовите тръби и е ранен само един моряк леко. Вземайки под внимание, че ние трябваше да се сражаваме последователно с половината на турския флот и че не сме дали никакви жертви, трябва да се признае, че полученият резултат е много добър.“

Така завършва писмото до руското военно списание „Морской сборник“, изпратено от мичман І ранг Кирил Минков, с което той не само защитава честа на българския военен морски флот, но и дава повод за професионална гордост на своите преподаватели от руското морско училище в Петербург. За гордост, а може би и за малко притеснение от таланта и смелостта на своите възпитаници, мичманите І ранг Купов и Минков заедно със своите другари успяват да проведат една от най-впечатляващите морски битки в началото на ХХ век.