Името ми е Моб, наричат ме Моби, а иначе съм Мопс – черен!, и съм… моряшко куче!
Осиновиха ме, когато бях на четири месеца. Спомням си този ден… лежах в талаша, когато в магазина, където бях изложен за продан влязоха мъж и жена. Търсеха черен мопс, новороден. Почти покривах критерия, само дето не бях новороден… Първа ме забеляза госпожата, въртях опашка радостно и подскачах за да им се харесам. Господинът също дойде до стъклото. Видях им се малко големичък, в сравнение с другите палета в магазина, но пък бях единственият черен! Госпожата настоя, а и продавачът започна да работи в моя полза убедително за преимуществата, че вече съм така да се каже поотраснал.
Аз продължавах да подскачам енергично, отвориха клетката ми и господинът ме взе. Треперех от страх, вълнение и радост едновременно. Изпишках се върху фланелката на господина, май беше от радост! На госпожата това не се хареса много, но затова пък бях красив! Кой е казал, че чарът не върши работа?! Господинът прие инцидента със смях, а госпожата вече беше умилена от особата ми.
Взеха ме! Дадоха ми името. Хареса ми. Занесоха ме в новия ми дом. Там вече ме очакваха децата на господина и госпожата. Зарадваха ми се много. Новото място ми се видя огромно в сравнение с пространството, което бях свикнал да обитавам. Не знаех дали ще мога да го обходя… като за начало си харесах един ъгъл. Изглеждаше ми сигурен, а и ми предлагаше добра видимост към останалото пространство, затова се позиционирах там. Бях център на внимание, наблюдаваха ме постоянно, радваха ми се … сложиха ми храна и вода в любимия ми ъгъл, и постлаха нещо на пода под мен. Впоследствие разбрах, че било с цел да не пишкам на килима, но аз откъде да знам. Госпожата ми се виждаше недоволна, когато направя „беля“. Хващаше парцала и почистваше енергично „белята“. На мен ми ставаше мъчно, защото около 5 минути след това не ми се радваха. Затова реших да стискам „белята“, но като се заиграех забравях и тя пак се появяваше върху килима…
Господинът се оказа моряк, капитан на кораб… Не знам какво означава това, но знам, че му се налага да отсъства за дълги периоди от дома и това натъжава всички. Тъжен съм и аз. Оставаме така да се каже сами и понякога ми се налага да се примирявам с по-кратки разходки, когато децата и госпожата за заети. Но когато моят господин се появи отново на вратата… няма как да опиша тази моя радост, освен да спомена, че „белята“ пиш се оказва някак върху обувките му… Но пак ме обичат!
Спомням си веднъж как изкарах акъла на всички. Госпожата беше почиствала банята с нещо гадно. Разбрах, че е гадно, защото го облизах, а го облизах, защото пренебрегнах забраната да припарвам до банята. Вмъкнах се, докато госпожата не ме гледаше. Стана ми много лошо, започнах да повръщам, а лапите не искаха да ме държат. Госпожата много се изплаши, грабна ме, децата хукнаха веднага с нас, господинът беше в период на отсъствие от дома.
Закараха ме на място, което всички наричаха клиника. Докторът видя безпомощното ми състояние и каза на госпожата, че съм много зле и вероятно ще умра. Ядосах се на този доктор, защото много разстрои моята госпожа и децата. Бях решен да не се предам… Сложиха ми „нещо“ на лапичката. Не усещах нищо друго освен, че трябва да живея. Не можех да го причиня на госпожата и децата, а и господинът като се прибере… кой ще тича в краката му… трябва да се оправя. Няма да се дам на гадния препарат да ме победи.
След неопределено време, през което лежах на системи, така ги наричаха тези „неща“, докторът каза, че май се подобрявам. Госпожата постоянно повтаряше на децата, че е сигурна, че ще оздравея. Лекарството, което изтече през „нещото“ в лапичката ми явно ми подейства добре, защото усетих желание да се изправя и се оказа че лапите вече ме държат. Докторът изглеждаше приятно изненадан, госпожата и децата изглеждаха щастливи, а аз бях доволен от себе си! Прибрахме се у дома. „Нещото“ стоеше върху лапичката ми в следващите няколко дни и от там ми слагаха лекарствата. Възстановявах се изумително бързо, според доктора. Оздравях! И никога повече не облизах плочките в банята.
Вече съм голям, отдавна не правя бели, отдавна се чувствам като член от семейството, госпожата ме представя като третото й дете, а често ме нарича и полу-човек, каквото и да означава това. Аз от своя страна се грижа за чистотата у дома. Обичам да се навъртам около краката на стопанката, когато готви и веднага почиствам ако случайно нещо изпадне на земята. Тя май често изпуска по нещо и нарочно, а аз съм толкова добър в улова, че хващам непослушното парче салам във въздуха. Така спестявам на госпожата да трие после отново с парцала и тя много ме хвали! А аз повече от всичко на света (освен храна!) обичам да ме хвалят. Свикнах вече и с отсъствията на господина и не се изпускам от радост върху обувките му. Липсва ми, разбира се, но вече знам, че ще се върне. А и не скучая.
Сега, когато излизам стъпвам върху нещо бяло, мокро и студено, но е приятно, търкалям се и ми е меко, а това явно освен мен, забавлява и всички останали! Това накратко е моята история. Ех, а ако можех и да говоря…
Мариана Стойкова