Мими Иванова: В музиката има дълго „гризкане на лимонче“

Мими Иванова е една от най-обичаните български изпълнителки. Всеки един почитател на родната музика може да запее песните й – „15 лалета“, „Зелената стара чешма“, „Ах, този дъжд“, „Съдба“. Любим на децата е дуетът със съпруга й – Развигор Попов – „Вълкът и седемте козлета“. Ценителите на стойностната музика никога няма да забравят съвместната й песен с Борис Гуджунов „Хора и улици“ от филма „Момчето си отива“.

През последните години Мими Иванова работи като музикален педагог и има две школи за малки таланти. Често журира конкурси за млади изпълнители в цялата страна. Последният от тях беше във Варна. Обичаната изпълнителка пристигна в морския град специално за 10-то издание на конкурса „Морски звездички“, организиран от НЧ „Петко Рачев Славейков – 1928“ във Владиславово. Слънчева и лъчезарна, Мими Иванова беше любезна да отдели няколко минути специално за читателите на вестник „Черно море“.

- Мими, какво е впечатлението Ви от тазгодишния юбилеен конкурс „Морски звездички“, на който бяхте председател на журито?
- Нивото на участниците в конкурса беше високо. Повечето от изпълнителите вече съм ги слушала, познавам ги от други конкурси. Впечатлението ми от самия конкурс е, че всичко е много добре организирано, беше ми много приятно да гостувам във Варна. Най-хубавото е, че нямаше някакво напрежение между участниците, нямаше болна конкуренция. Децата бяха много спокойни преди всяко излизане на сцената.
Чух много добре изпълнени български песни и съм приятно изненадана. Често ми се случва да чуя българските песни изпяти от българи така, все едно са чужденци. Децата по някакъв начин пеят с по-голямо удоволствие и лекота песни на английски, отколкото на български. На този конкурс не беше така и това ми направи приятно впечатление.
Това, че децата пеят добре на английски, не е неочаквано, като се има предвид, че и в социалните мрежи общуват основно на английски. Все пак ми се иска да не се държат като емигранти в собствената си страна, защото, ако ще работят тук и мечтаят да станат звезди в България, добре е да знаят, че голяма част от публиката не знае английски толкова добре, че да разбира тестовете. За да имаш цялостен успех само ритъмът не е достатъчен. Той е водещ за песните, които се пускат в дискотеките. Но когато с песента търсим цялостно внушение, текстът има много важна роля и посланието му се допълва от музиката.

- Често съм чувала това мнение, че младите изпълнители по-трудно изпълняват български песни. Защо според Вас се получава така - далечни ли са им по някакъв начин?
- Точно така – не че им е трудно, просто са далеч от тях. Най-близки в момента са им песни от стилове, които няма как да бъдат представени на подобен конкурс за изпълнители – като рап парчета например, които са и с нелицеприятен текст.  Българските песни, които най-добре могат да разкрият таланта им на изпълнители, са и по-трудни, но вече виждам една хубава тенденция, че младите певци ги представят с удоволствие. Тези песни са им далечни, защото не са от тяхното време, те ги познават покрай родителите си или ги учат заради конкурсите. Това е едно от хубавите неща на подобни прояви. Как иначе децата биха научили какво е било преди тях, а ако не знаят - как да вървят напред. Така мисля аз – винаги трябва да знаеш историята, да стъпиш на нея, за да се качиш нагоре. Младите хора не се обръщат лесно към по-старите песни, ако някой не ги провокира. За съжаление в последните повече от 20 години не са най-хубавите песни тези, които звучат най-много и тези, които остават в паметта даже и на своите съвременници.

- Имаше ли на тазгодишния конкурс „Морски звездички“ изпълнители, подготвени за цялостно представяне на сцената, които могат пълноценно да общуват с публиката и да внушават определени послания?
- Има природно надарени деца, които нямат притеснение пред публика. Те просто излизат на сцената и я огряват, тя ги обича. Те нямат нужда да работят специално върху сценичното внушение, те са природно по-харизматични, по-чаровни, веднага ги забелязваш. Има други, които са много стеснителни, особено ако идват за първи път на конкурс, те гледат само да си изпеят вярно песента и дотам се достига в старанието им. Тези конкурси са точно затова, такива деца да си правят постепенно своите стъпчици, да се развиват и усъвършенстват. Ако имат потенциал, те ще се развият след време. Има и много опитни изпълнители. Някои, които нямат късмет да са надарени с артистизъм, но го изработват с течение на стъпките, които правят с всяко заставане на сцена, придобиват опит и самочувствие и се справят на 90%. Така че всяка крачка, всеки конкурс, на който се явяват, има смисъл за тях, за да станат завършени изпълнители, да могат освен вярно изпълнение да поднесат на публиката и мизансцен, и хореография, и емоция, така че да накарат някого в залата да настръхне, ако може да развълнуват всички зрители – най-добре.

- Бяха ли подбрали правилни песни, знам, че Вие като вокален педагог много внимавате за това да не се избират парчета прекалено трудни за детския глас?
- Има деца, които са надарени, като Крисия например. При тях големият диапазон на песните не е проблем. Но на мен ми изглежда неудобно, ако едно малко момченце пее трудна песен. Аз съм убедена, че не трябва да се преекспонира детското гласче, докато не е укрепнало, тъй като това може да създаде големи проблеми, натоварването може дори да изисква лекуване на гласните възли на по-късен етап. Освен това според мен трябва да се съобразява тематиката на песните да е подходяща за възрастта на детето, което я изпълнява. Не може малчугани на 6, 7, 8 години да пеят за голяма любов, за тежка раздяла или за наранено сърце. Подобни теми не ми изглеждат естествени за едно дете и не ги възприемам.

- Вашите предпочитания като председател на журито на чия страна са – на тези участници, които са природно надарени – излизат и завладяват публиката с лекота, или на тези, които полагат усилия да надмогнат притесненията си на сцената?
- Няма как да има страна тук. Сцената по време на конкурс е една арена. Каквото изпълнителят покаже на момента – това е. Няма как на оценката ми да влияят някакви лични пристрастия или това, което знам предварително за участниците - дали са малко болнички, или се притесняват, това не може да има значение за мен, когато съм в жури. Ако проява разбиране към тези, които не са разкрили пълните си възможности поради някакви причина, означава да ощетя други, които с изпълнението си, казано музикантски, просто те отнасят, ти замираш или дори се разплакваш от вълнение. Моите оценки, разбира се, са на страната на вторите, но и към другите в никакъв случай няма да съм груба. Аз много обичам децата. Срещите с тях винаги ме зареждат положително. Аз много ги уважавам, тъй като дори да им кажеш най-лошото нещо, ако то е поднесено по подходящ начин, те ще те разберат, тогава критиката ще е градивна за тях и ще им помогне.
Аз не съм от педагозите, които се вълнуват само от бройката на децата в школата си. Никога няма да кажа -  хайде, ела и ти, и ти, и ти – на всяка цена само за да имам повече ученици. Напротив – аз много внимателно казвам на родителите да се откажат, ако видя, че детето няма талант. Да се принуждава такова дете да се занимава с музика според мен е израз на болни амбиции. То може да е много добро в някаква друга сфера –да стане силен спортист, отличен танцьор или добър компютърен специалист след време, но ще си загуби времето да се занимава с музика, ако няма такъв талант. Ако не е на мястото си, то, естествено, че ще бъде изместено на сцената от хора, които са родени за там. Аз съм на принципа, че всеки музикален педагог трябва да преодолява егото си и желанието да има много деца в своята школа, за да не им обърка пътя.

- Около вас с Развигор какво ново?
- Ние имаме вече две школи, в които работим с малки таланти. В по-старата от тях обучаваме децата да станат завършени музиканти – учим ги да свирят на синтезатор, преподаваме и солфеж. Целта ни е, когато те излязат на сцената да могат едновременно да пеят и да си акомпанират, а ако могат и да композират песни – най-добре. Това е обучение, което отнема доста време. Подготвяме много сериозно децата, преди да ги представим на сцена. Аз казвам, че в музиката има дълго „гризкане на лимонче“, а десертът може и никога да не дойде.
Имайки предвид, че родителите искат децата им бързо да се покажат на сцена, направихме и другата школа, в която съчетаваме театър и пеене. Пишем постановки за малките таланти и предвиждаме песни в тях за всяко от децата, композираме ги специално за тях. Наричаме тези представления „театър на песента“. Намираме, че това е добър начин да изведем децата по-бързо на сцена, да се покажат пред родители, пред приятели, даже и на конкурси за театрално изкуство да се явят и едновременно с това да учат нещо.

- А нови песни подготвяте ли?
- Да, подготвяме. Но честно да ви кажа, мисля че имаме достатъчно от старите, които можем да ги направим по нов начин. Каквото и ново да изпея, то ще си е моето старо, аз няма да стана рапърка, нито Кристина Агилера. Хората не го искат от мен. Ако моята публика очаква да не се променям, аз няма да й изневеря.  Но мога да представя песните, които почитателите ми харесват, с нови аранжименти. В моя роден град Хисаря има много хубав конкурс, в който е предвиден раздел „С песните на Мими и Развигор“. С голям интерес наблюдавам как децата правят различен прочит на нашите парчета и черпя много идеи и вдъхновение от тях.

- Липсват ли Ви повече възможности за среща с публиката?
- Аз се срещам с публиката, не съм останала в никакъв случай без такива срещи. Дори по време на детските конкурси ние с Развигор също пеем. Без песента за „Вълка и седемте козлета“ не можем да се появим никъде. В повечето случаи сме заедно,  аз без моя „вълк“ за къде съм. Отивала съм понякога без него и хората изглеждат разочаровани, не им е достатъчно, че съм била там аз. Ако някой ни покани за участие, разбира се, че се отзоваваме, но в никакъв случай не се натрапваме. Не искаме да присъстваме излишно, сега е времето на децата, даваме им път!

- Всяка обич ражда ли песен и носи ли всяка песен любовта?
- Не само обичта – и раздялата, и изневярата и те носят песни.

- Тази сентенция е част от Вашата песен „Съдба“, която аз много обичам!
- Вие сте вторият човек, след Развигор, който казва, че песента „Съдба“ му е любима. Той е луд по това парче, обича и текста, и музиката и настоява, че трябва да го изпълняваме по-често.

- Казвате ли си „недей съжалява за минало време“?
- Има ли смисъл човек да съжалява за нещо, което не може да се върне! Разбира се, винаги може да си каже – ето трябваше да направя така и така, но нещата вече са се случили. Важното е, че човек придобива някакъв опит и с него трябва да продължи напред, няма смисъл да гледа назад. Нищо не може да се върне! Нито младостта, нищо... Дори в момента се сещам, че когато минаваме през различни места в страната, където сме пълнили летни театри и читалища, аз си спомням, че някога е било съвсем различно... Но вече не е същото... Какво да направя, не може да се върне това време... Затова най-хубаво е човек да гледа напред – колкото можеш да направиш още хубави неща – дай Боже...

- Поднасяли ли са Ви 15 лалета след концерт?
- Разбира се! Почитателите ми много обичат тази песен и явно неволно свързват лалетата с мен. Винаги ми поднасят точно такива букети – от 15 лалета, когато ги има разбира се, защото те са сезонни цветя.

- Много години имате със „Старт“ зад гърба си на сцената. Голяма част от младите изпълнители днес нямат възможност да изнасят концерти на живо с група, не знаят какво е това чувство. Болно ли Ви е?
- Да! Мен човек и през нощта да ме бутне, мога да запея веднага. Предпочитам да пея на живо. В момента виждам, че дори на конкурс децата идват с готови записи. Случва се и се чудя – ако ти не пееш и не си го упражняваш гласа, как ще се развиваш. Друг е зарядът, когато пееш на живо – може да направиш грешка, да изфалшивиш малко, може всичко да стане, но ще е истинско... Въздействието е още по-силно, когато до теб на сцената има музиканти. Енергията, която отива към публиката, е много по-голяма.  Това е най-великото нещо, което един изпълнител може да преживее и го пожелавам на всички!

Полина Петрова