Когато наближат големите християнски празници и особено Рождество Христово, хората по традиция стават малко по-щедри и по-добри. Открай време в дните около Коледа тези, „които имат“, са по-склонни да подадат ръка на тези, „които нямат“… И макар че, според мен, благотворителността и спомоществователството (много обичам тази дълга и красива българска дума, защото тя носи истинския дух на желанието да подадеш ръка на нуждаещите се) не бива да имат сезонен характер, като че ли духът на коледните празници успява да извади най-доброто от душите на хората и ги прави по-щедри и по-човечни.
Така е било и сигурно така ще бъде и в бъдеще и затова днес ще се опитам да ви пренеса в началото на ХХ век, за да надникнем в домовете и салоните на варненци и да си припомним как дедите ни са посрещали Рождество Христово и как са помагали на своите нуждаещи се съграждани.
Още след Освобождението във Варна, както и в повечето големи градове на Княжеството, се създават благотворителни дружества и комитети, които имат за цел да подпомагат бедните, вдовиците и сираците, но по време на Първата национална катастрофа, която застига България след Балканските войни, в големите градове се стича огромен поток от бежанци, особено от обезбългарената Източна Тракия. Варна не е подмината от бежанската вълна, а броят на бедните и нуждаещите се рязко се увеличава и заради останалите без опора семейства на загиналите през Балканската и Междусъюзническата война варненци. Благотворителните дружества не могат да обхванат всички нуждаещи се и това кара кмета на града Александър Василев да организира
мащабна коледна акция в помощ на най-бедните граждани
Повечето варненски вестници, подобно на в. „Свободен глас“ (бр. 61 от 23 декември 1914 г.), публикуват апела за събитието:
„Помогнете на бедните! По случай настъпващите празници, съставени са по инициативата на г-н кмета три комисии, които събират помощи за бедните. Дълг християнски се налага на всички заможни граждани да отпуснат своята лепта.“
Не само възрастните участвали в благотворителните инициативи. Най-младите граждани на Варна също давали своя принос, особено когато се касаело за вдовиците и сираците на участниците във войните. За една такава похвална инициатива съобщава вестник „Варненски новини“ в бр. 764 от 25 декември 1915 г.:
„Ученическата организация при Варненската девическа гимназия заела се е с похвалната инициатива да устрои коледно дърво на втория ден от коледа през деня. Полученият приход ще се употреби за в полза на бедните войнишки сирачета, останали през първата велика освободителна война“.
А по същото време коледари от „Варненската детска музикална китка“ обикаляли домовете на „по първите“ граждани, за да съберат дарения в полза на „Българското Дружество Червен Кръст“.
Коледуването на хоровете във Варна в края на 20-те години на ХХ век станало традиция,
която през 1927 година новоизбраният кмет Никола Попов успява да превърне в мащабна благотворителна инициатива. Според публикуван във „Варненски общински вестник“, бр.153 от 1 януари 1928 г., това се случило на 22 декември 1927 г., когато по покана на кмета се събират
„…всички диригенти на коледарските хорове в града, директорите на гимназиите, училищния инспектор и представителите на некои организации.
1. Господин кмета очерта нуждата от помощ за трапезариите на учениците от основните училища, където се хранят крайно бедните ученици, задължени по силата на закона да се учат, а лишени от най необходимите средства. После като почерта, че коледуването имайки за цел да запази хубавите коледни народни обичаи требва да има за събираните подаръци една благотворителна или културна цел, апелира към господа диригентите да се съгласят и отстъпят половина от приходите, които ще събират при коледуването, в полза на ученическите трапезарии. Гледището на г-н Попов бе възприето единодушно.
2. Също г-н кмета подчерта, че отиването в едно и също семейство на неколко хора ще създава големи неудобства на домакините и за това предложи, и събранието възприе, щото в една и съща къща да коледуват най много два хора.
3. Избра се комитет от трима души: Окръжния училищен инспектор Д-р От. Чакъров, диригента на хора при катедралната църква Ал. Кръстев и един представител на общината, на който да бъдат представени от диригентите и организациите които ще коледуват списъци с означение №-ра и улицата, на гражданите които ще бъдат посетени. Комитетът ще нареди така, че в едно и също семейство да коледуват най-много два хора. Поради изложеното, умоляват се всички дружества и корпорации, които ще коледуват с хорове, да се отнесат до общината за разрешение до 26 ХІІ т. г. и да представят списък на гражданите, които ще се посетят.
Забранява се коледуването на хорове без разрешение.
Гражданите, които ще бъдат посетени от хоровете, ще получат за това известие от комитета, а за дарението което ще дадат — официална кочанна квитанция“.
Материалът е подписан като официално съобщение „От Кметството“.
Не случайно Никола Попов се обръща именно към коледарите
за организирането на тази мащабна благотворителна инициатива. Коледуването е един от традиционните български обичаи, който датира от много отдавна, защото в същността си е езически. Основната задача на младите мъже, участници в ритуала, е да прогонят злите сили и да пожелаят здраве и благополучие на всички от семейството. Тази традиция във времето се е превърнала в неотменна част от коледните празници.
Емануил Мутафов – един от последните варненски възрожденци, разказва в бр. 6 от 2 февруари 1940 г. на вестник „Варненски кореняк“ как се е коледувало в морския град в началото на ХХ век:
„Коледуването е първият по реда си български обичай от цел цикъл такива от Коледа до Енювден, посветени на слънцето, почитано некога като божество, наречено в народните ни песни „Бела Бога“. Той е във вечна борба с мрака, студа и смъртта. Победата му носи светлина, топлина, живот, здраве, плодородие, благодат. Това се пожелава с песни и благословии. Срещу Коледа и сутринта във Варна, сега, се чуват коледарски песни, пеени от хорове, често пременени в български национални носии. Все в този цикъл влиза и сурвакването на Василев-ден, в навечерието на който ден се прави сладка пита, символизираща слънцето с лъчи на вси страни. Между начертаните лъчи домакините са скрили сребърна пара и клонченца от дрен с пъпки, на който домакинята е придала някакво значение, например - на къща, лозе и т. д.
На тази символистика се отдава известна интимност в семейния живот, затова разчупването на питата (понекога тя е баница) се очаква с интерес.
Така също с интерес се очакват и първите сурвакари, за да се види: Кои ще са, какви ще са, от здраво семейство ли са и т. н. Макар начинът, по който се провеждат сега тези обичаи във Варна, да не спазва обредния си характер, все пак те са обичаи, които са малко или по-вече изменение се спазват от българския народ. Поддържането им във Варна извиква известни спомени, които не са без значение за историята на града, съвсем преобразен в последните 50 години.
Ако некой, който е напуснал гр. Варна преди 40 години, се върне, той нема да познае града. Напразно ще търси некогашните „Балък—пазар" (където е сега земеделската банка). „Ченгене—пазар“ (където е сега площад „Екзарх Йосиф“) с бакалници изложили стоките си до сред улицата и с продавачи, които се надвикват в устното рекламиране на стоките си. На местото на кривите и тъмни улици, където прозорците на срещуположните паянтови двуетажни къщи надничат едни в други, той ще види прави, широки и светли улици с модерни къщи. Ако ли се случи по това време, когато денят почва да расте, то на место некогашното шумно посрещане на новата година с гръцката песен „О айос ай Вашили ерхете…“ от момчета с украсени фенерчета, или свирена от латерни, обхождащи къщи и дюгени, той ще чуе коледарски хорове да пеят
„Стани нине, Господине, чимшир порти отвори ни, че ти идат добри гости, добри гости — коледари, те ти носят добри вести…"
Спомням си как майка ми преди 40—45 години негодуваше против пеенето на тогавашната гръцка песен срещу нова година.
Пъдеше певци и свирачи, ако не и пеят българска песен
„Вече е българско, запейте ми „Замъчи се Божа майка да ви даря! Какво сте се запрозявали „айо, айя?“.
А съседките мърмориха: „Аница не бариор фукаре газетася гиби да ковайор йенисенеджилери?" (Ана какво се е развикала като бедняшки вестник (подбив) и пъди новогодишните певци?).
„Всички ви ще прогоня! се заканваше тя. „Или ще ми пеете български песни, или да се махате!“ Тогава живеехме в гагаузката махала. При постоянната ни гостенка — беднотията, не веднъж ми е минавала мисъл да тръгна и аз с фенер в ръка за да „спечеля“ малко пари; но майка ми не даваше и да спомена това. Един път, без да знае тя, аз тръгнах с другари по честитки. Бях си събрал няколко гроша. Като се научи майка ми, хвърли парите, а мене така наложи, че вече не помислих ни за гръцката песен, нито за гръцкия обичай.
Колко горчивини понасяше тя от близки и далечни, но не преставаше да иска български песни да й пеят. Ще отиде на гости у некоя именица, току я видиш да се връща разлютена и вика нам: „Какво стоите? Я ги подгонете ония там!... Ще ми пеят такива песни! Свършили се българските. Нека пак да пеят!“
Ние знаем, натупала е пак некои, които се одързостили да пеят или приказват нещо против българите. (Едра жена беше, не й се стоеше насреща.)
„Аница дъръ о. Онун ичин бир айос вар ода булгар“ (Ана е тя. За нея един светец има, и той е българин), казваха за нея. Тази й враждебност датираше още отпреди освобождението, когато е била една от първите ученички на учителя Арабаджиев в първото училище помещаващо се в дома на българина Пейо (съсед).
Сега всички, без разлика, знаят само коледуването,
или изобщо, българските народни обичаи, дори устройват „битови вечери“ и т. н. Тези обичаи, както всеко българско национално проявление, в средища, където е било силно влиянието на гърците през време на робството, са били преследвани и осмивани жестоко.
И през първите десетилетия на свободния ни живот във Варна се осмиваха българските обичаи, и ние малки тогава, не ги знаехме. Враждата, обаче, между нас и гърчетата беше голяма. Тя често се превръщаше на фирмен бой с камъни хвъргани с прашки, докато се намесят възрастни и ни разпръснат.
Със засилието на българския елемент на просветата Варна изгуби предишния си лик и стана мирен град. Някогашните махли (гръцка, гагаузка, еврейска, арменска, турска, татаро, българска) вече не съществуват.
Двадесетхиледния град, с изглед на международен, сега 70 000 български град, който все по-вече се разцъфтява…“
МАРИЦА ГЪРДЕВА
Четете още Непознатата история: Коледни впечатления