Веселина Цветковска: Чрез танците аз общувам и чувствам!

Веселина Цветковска е на 14 години. Посещава народни танци от първи клас. Категорична е, че не може да си представи живота без тях. Намира време да ходи и на тренировки по карате. Веселина е приета да учи биология и френски език в Трета природо-математическа гимназия във Варна. Поставила си е като цел да се развива в сферата на медицината.

- Веси, кога и как започна да се занимаваш с народни танци?

- Ходя на народни танци още от първи клас. Тогава бях ученичка в ОУ „Йордан Йовков“. Учителка по народни танци влезе в един от часовете да търси деца, които искат да танцуват. Идеята много ми допадна, но трябваше да се допитам до майка ми. Щом се прибрах у дома, това беше първото нещо, което направих. Тя, разбира се, се съгласи и така започна всичко.

- Какво ти беше най-трудно в началото?

- Бях най-малката в клуба, в който играех, всички други бяха поне с година по-големи. Изпитвах затруднения в началото, защото всичко беше ново за мен- хората, танците, музиката и мястото. С времето обаче успях да се отпусна и да преодолея стеснението. Спомням се, че най-трудно за мен беше елениното хоро, което се отличава от останалите с многото си завъртания. 

- Какво най-много харесваш в народните танци?

- Обичам да танцувам, защото чрез танца изразявам емоциите си. Не мога да го опиша с думи. Горда съм, че когато се кача на сцената танцувайки, представям част от културата на България. Цялата изтръпвам, когато чуя народна песен. Невероятно е усещането да се сливаш с такта на музиката. 

- Какво ти дават народните танци?

- С танците успявам да изразходя цялата енергия, която съм насъбрала през деня. Чрез тях обогатявам културата си. Научих, че най-важното е човек да не се отказва- много пъти след танци съм била уморена, имало е случаи, в които не съм искала да ходя на репетиция. Въпреки това никога не се отказах. Даже напротив, ако имах възможност, бих танцувала всеки ден! 

- Участвала ли си във фестивалите за народни танци?

- Да. Участвала съм в международни фестивали за народни танци. В Турция бях малка и нямам много ясни спомени. Няма да забравя обаче разходката по Босфора с корабче. На палубата извихме голямо хоро, в което се включиха хора от различни националности. Приемните семейства, при които бяхме настанени в Истанбул, ни посрещнаха сърдечно. Бяха много внимателни и любезни с нас, всяка сутрин ни приготвяха сандвичи, които хапвахме по време на изтощителните разходки из града. Направи ми впечатление колко религиозни са те. Спомням си как едно от момичетата, по-голяма от мен с две-три години, всяка вечер се молеше, преди да заспи. Участието във фестивала ми даде възможност да опозная техния бит и култура. Хубавото при такива пътувания е, че не само танцуваме, но разглеждаме и градовете. 

- Как протича един фестивал?

- Всяка година имаме по едно участие в друга държава. Все пак доброто представяне на сцена изисква много репетиции. Фестивалът минава в напрежение, защото мисля за това как ще играя на сцената. Сменяме носии след всеки танц, като имаме само няколко минути да се преоблечем. Не бихме се справили без родителите ни, които ни помагат зад сцената. Интересното е, че преди всеки фестивал участниците, облечени в традиционни облекла, дефилират по улиците на града домакин. 

- Кой остава за теб най-незабравимия фестивал, в който си участвала?

- Всеки е незабравим по свой собствен начин. Не може да се опише чувството да излезеш на международна сцена и да чуеш български кавал и гайда на фона на Егейско море. В Черна гора за мен остана незабравим моментът, в който казаха, че всеки състав трябва да запее песен от своята страна. Не бяхме подготвени, но сякаш се усетихме помежду си и запяхме заедно „Хубава си, моя горо“ и химна на България.Вълнуващи са и срещите със съставите от други държави. 

- Кое е любимото ти място от тези, които си посетила?

- Черна гора ме впечатли с необятните си планини, които виждах от терасата на хотела. В Турция пък имаше много забележителности, но времето за разходка не стигна да ги посетим. 

- С какво е уникален за теб българският народен танц?

- Романтизмът на българските народни танци лъха от музиката, красотата на багрите и шевиците, в които нашите баби са вложили част от душата си. Чрез танците аз общувам и чувствам!

- Какъв съвет би дала на човек, който се чуди дали да започне да играе български народни танци?

- Не трябва да се чуди, а да започне веднага. Танците ми помагат да израсна. Уникално е чувството да се хванеш за ръка с друг човек, дори непознат, който харесва музиката и народните танци. 

-  Освен танците, кои са ти другите страсти?

- Посещавам тренировки по карате от две години. Там изливам цялата енергия, насъбрана през деня. Имало е случаи, в които не ми се е ходило, но точно на това ме учат там- да бъда дисциплинирана. Карате не е само физическо натоварване. При всяка среща треньорът ни представя самата философия на спорта. Съветват ни, че ако някой е агресивен и ни нападне, трябва да изчакаме и му дадем възможност да преосмисли постъпката си. По този начин тренираме волята си. Целта не е да се бием, а да се защитаваме и самоконтролираме. Учат ни да бъдем толерантни и търпеливи към другите, както и да владеем емоциите си. 

- Какво мислят приятелите ти за това, че ходиш на народни танци и карате?

- Всички се учудват и ме питат как успявам да съчетая толкова несъвместими дейности. Те всъщност се допълват. Извличам от танците това, което не мога от тренировките по карате, и обратно. 

- Искаш ли да останеш в България? 

- Искам да остана тук, където е семейството ми. Тук са и приятелите ми, танците. В същото време осъзнавам, че в чужбина също може да се изгради добър живот. Мисля, че там има повече възможности за развитие. Основната спънка за подобно заминаване е, че трябва да започнеш живота си отначало. Занапред искам да се развивам в сферата на медицината, като целта ми е да бъда лекар. Смятам, че за да постигне мечтата си, човек трябва да е постоянен, да се отнася сериозно и с любов към това, което прави.

ИЛИЯНА ЙОРДАНОВА