Славна Варна: Големият триумф на „Тича“

30-те години на ХХ век. Време, в което Варна диктува футболната мода у нас. Местните отбори са със статут на грандове, всяващи страхопочитание в своите съперници. „Владислав“ вече е трикратен шампион на България, а една титла има и „Шипченски сокол“. Само „Тича“ все още чака своя звезден миг. Навръх Великден през 1925 г. „тичанци“ стават първият български клуб, който печели международен трофей – Купата на Букурещ, надигравайки в турнира местните отбори „Трикольор“ (Букурещ) и „Спортул“ (Студенцеск), съответно с 4:3 и 3:0. На вътрешна сцена обаче все нещо им се изплъзва.

През 1935  и 1936 г. отборът на два пъти остава в подножието на върха

Момент от мача „Славия“ – „Тича“ за царската купа, игран през 1936 г. в София.

и се задоволява само със сребърни медали. Първо губи финала на първенството от „Спортклуб“ (София) с 0:4, а след това пада с 0:2 и от „Славия“.

През 1937 г. във футбола ни настъпват промени. Създадена е първата Национална футболна дивизия, в която се включват 10 отбора. Сред тях са първенците на Варненска област „Тича“ и „Владислав“. „Тичанци“ разполагат с отлично обигран състав, в който личат имената на редица невероятни играчи. На вратата е Иван Сарайдаров, един от най-класните на своя пост в България до Втората световна война. Пред него в отбрана са железни бранители като Гарабед Гарабедов, Оник Харипян и Георги Радев. Харипян е национал на страната, а освен това е смятан за първия играч у нас, изпълняващ „задна ножица“. Халфовата линия се дирижира от капитана и лидер на тима Велико Петков, който блести с футболния си интелект, а редом до него впечатляват Добри Байчев и Атанас Ковачев. На върха на атаката е голмайсторът Илия Дончев, умело подпомаган от Панайот Розов, Иван Гочев и Мильо Парушев.

Отборът разполага с изключително сплотен колектив и много стабилна отбрана. „Бяхме истински приятели. Привързани един към друг, към целия отбор. Бяхме работници, чиновници, студенти. Хора с голяма отговорност и дисциплина, с много ангажименти извън футбола. Случвало се е да правим крос и да тренираме на лунна светлина в едно дере край игрището. При грешки в мачове не се обвинявахме, успокоявахме се взаимно“, разкрива рецептата на успеха Вили Петков в книгата „Футболната романтика на България“ на Силвестър Милчев.

Преди началото на сезона

„тичанци“ се сдобиват и с нови екипи

в червено-бяло райе. Закупуват ги от фабрика в Габрово за 100 долара, като средствата са осигурени от привърженик на отбора, живеещ в Сан Франциско. „Организационно „Тича“ беше неповторим, нямаше друг такъв клуб у нас. Имахме хиляди организирани членове, които редовно си плащаха членския внос. Таксата беше по 1 лв., хората сами идваха да я носят в клуба. Беше небивал ентусиазъм и той много помогна през 1938 г.“, разказва през 1987 г. Стефан Попов, бивш секретар и касиер на клуба, за книгата „Футболна Варна“.

По време на първенството най-сериозните конкуренти на „Тича“ са другият варненски тим - „Владислав“, и столичният „Шипка“. „Тичанци“ обаче показват респектиращо постоянство и допускат само две загуби – при гостуванията си на „Славия“ и „Левски“ в столицата. Освен това не позволяват да бъдат надиграни от своите основни съперници. Съдбата отрежда „Тича“ да ги приеме в последните си два мача от сезона и така титлата да се реши в преки дуели.

На 24 юли 1938 г. „тичанци“ се изправят срещу „Шипка“ пред 5000 зрители на стадион „Колодрума“. На полувремето гостите имат гол аванс, но след почивката варненци успяват да обърнат срещата до 2:1. „И двата гола станаха след корнери, аз ги изпълнявах към главата на Илия Дончев, той само я подлагаше“, споделя Панайот Розов във „Футболна Варна“. Така тимът на „Шипка“ е изваден от борбата за титлата, но най-важният мач за „Тича“ по време на кампанията тепърва предстои. Голямото дерби на Варна срещу „Владислав“.

„Зелено-белите“ изостават с 3 точки преди срещата, но имат мач по-малко и при успех впоследствие биха могли да изместят „тичанци“ от върха. Дни преди сблъсъка двата отбора се изолират от околния свят. Играчите на „Тича“ прекарват времето на собственото си игрище в местността Рупи (б.а. - днес кв. „Чайка“), а „Владислав“ събира сили в местността Св. Никола. Двата отбора се изправят един срещу друг на 31 юли 1938 г.

„Колодрума“ е изпълнен от над 6000 зрители,

които очакват зрелищна битка. В крайна сметка „Тича“ успява да издържи под натиска на „Владислав“ и да вземе скъпоценна точка, която му осигурява първото място. Двубоят завършва 0:0. В герой се превръща вратарят Сарайдаров, който спасява и неспасяемото, а за отбраната е подходяща само една дума – самоотвержена. Симпатизантите на отбора разкъсват полицейския кордон и понасят играчите на ръце. „Тича“ най-накрая дочаква големия си триумф да застане на футболния трон в България! В годината, когато празнува 25-годишен юбилей.

Любопитното е, че в 18-те мача „Тича“ вкарва едва 26 гола, като по-малко има единствено последният състав в дивизията – „Дражев“ (Ямбол). За сметка на това обаче „червено-белите“ могат да се похвалят с най-добрата защита, допускайки едва 17 попадения в своята мрежа. В крайна сметка отборът завършва на първо място с 25 точки, натрупани от 9 победи, 7 равенства и 2 загуби, а на втора и трета позиция остават „Владислав“ и „Шипка“ с по 22 пункта.

За един интересен момент от шампионския сезон разкрива през януари 1986 г. Гарабед Гарабедов. „Един ден отивам на съвещание, гледам – всички много омърлушени. Какво да правим, викат, ще затворим вратите на клуба, нямаме пари за мача в Пловдив. Казах: „Аз ще намеря пари, аз ще закарам тима в Пловдив и ще сме победители.

Ако не сме победители, аз във Варна няма да се върна

Протоколирайте го!“ В крайна сметка Гарабедов успява да осигури средствата и „Тича“ се явява за двубоя под тепетата. „Преди да почне мачът, казвам на съдията: „Г-н Генчев, ний сме без водач, 11 души сме тука, не щем даром победата, искам безпристрастно да свирите“. Бихме ги 2:0. Банкет дадох, два реда бира имаше, ядене – колкото искаш. И гости имахме: нашите съперници от „Ботев“! Играх за двама, нали бях казал, че ако загубим, във Варна няма да се върна“, допълва разказа си Гарабедов.

Капитанът Вили Петков също споделя прелюбопитна случка в интервю за „Футболна Варна“, дадено през април 1986 г. „Много ни поддържаха нашите привърженици. Голям бой стана с „Левски“ (Русе). Централният им защитник, Тръбача му викаха, с два юмрука събори Муната (Стефан Калъчев). Че като влязоха на терена едни морячета... Мачът беше прекъснат, мисля, че това е първият прекъснат мач у нас“, разказва лидерът на шампионския състав.

Капитанът Вили Петков с неговите съотборници Стефан Калъчев, Гарабед Гарабедов и Борис Кирилов.

Такива са годините във футбола, когато „Тича“ триумфира с шампионската титла на България – романтични, истински, вълнуващи. Тогава футболистите излизат на терена за чест и авторитет, за името на клуба и града. Няма заплати и тлъсти премии, няма лукс и скъпи придобивки. Има само чиста и неподправена любов към спорта. Капитанът Вили Петков например е банков служител. Гарабедов работи като обущар на пиацата в града, Георги Радев троши чакъл на шосето, Оник Харипян се труди в леярна и т.н. Всеки играч прехранва семейството си със своята професия, а футболът е за удоволствие и слава. Славата залива „тичанци“ преди 80 години.

Златния пръстен с емблемата на клуба, който футболистите получават като премия за шампионската титла.

Радостта е неописуема! Феновете и ръководството се гордеят със своите герои, а те получават награда от мецената на клуба – търговеца златар Саркис Тозбейкян. „Шампионската премия“ на „тичанци“ ни показва бившият вратар и настоящ ветроходец Стефан Калчев - Дзофа, внук на Гарабед Гарабедов. Играчите са наградени с по един златен пръстен, на който е положена емблемата на клуба. „Само железният Георги Радев – Калфата, не получава златен пръстен, а златен часовник, тъй като години преди това губи пръстите на ръката си при злополука. Така поне ми е разказвал дядо ми“, споделя Калчев. 

Голямото тържество по случай спечелването на титлата се провежда на 25 септември 1938 г. в салона на кино „Ранков“. На него присъстват много общественици и първенци на града. Футболистите излизат на сцената, облечени в своите екипи, под бурните аплодисменти на публиката. Представителят на Българската национална спортна федерация връчва художествено изработен плакат и дава на всеки един от играчите и председателя на клубното ръководство специални възпоменателни медали и грамоти.

В своето съществуване „Тича“ вдига 5 пъти Градската купа на Варна, 3 пъти печели шампионата на Варненска окръжна спортна област, два пъти е вицешампион и веднъж бронзов медалист в националното първенство, но титлата от 1938 г. е най-голямото постижение в историята на клуба.

НИКОЛА ДИМИТРОВ