Ели Маринова
Той не вижда. В буквалния смисъл на думата. Изгубил е напълно зрението си след боледуване. Но няма да чуете от него и думичка хленч. Приел е шамара на съдбата си, спокоен и зрял е. Понякога не мога да разбера – как е възможно да останеш спокоен при такава голяма нелепица, при такава сериозна загуба на ключово сетиво. Защо всичко имащите ругаят, недоволстват и демонстрират бедност, а хората с такава съдба благодарят докрай за всяка глътка въздух? Докато четях разказите в новата книга на Тодор Лазаров „Броеница от спомени“, в мен седна трайното усещане, че стилът се доближава до този на Чудомир, макар че историите му са по-кратки. Всички случки до една са по действителни случаи и по спомени от живота му на село. Не са му казвали, че напомня Чудомир, но споделя, че обича големия хуморист и е чел всичко негово. Обожавал да чете докато имал зрение. Но и сега не спира. Тодор е редовен слушател на фонотеката в Съюза на слепите в Русе, където живее със съпругата си. Един диск е с времетраене 20-25 часа и той изслушва с интерес всяко ново заглавие. Не спира да пише и публикува в списание „Зари“ на Съюза на слепите, както и в „Знание“ и „Съвременност“.
Тодор Лазаров е роден на 20 декември 1943 г. в село Хотанца, Русенска област. Основно образование завършва в родното си село, а средно – в Професионалната лесотехническа гимназия „Никола Вапцаров“ в Банско. Кандидатства и завършва ПИС „Аврам Стоянов“ – София, след което е назначен за началник на Разменен пощенски възел в Русе. Работи в продължение на 30 години. При заболяване ослепява и се пенсионира по болест. Член е на Управителния съвет на регионалната организация на Съюза на слепите в дунавския град. Лазаров е редовен участник в рубриката „Законите на Мърфи“ на предаването „Рано в неделя“ на БНР, като веднъж е обявен и за Мърфолог номер 1 на годината. Със свои афоризми участва и в седемте тома на сборника „Законите на Мърфи в ефир“. Печата във вестниците „Трета възраст“ и „Втора младост“, както и в сп. „Зари“ Издал е хумористичните книги – „Мисли и спомени“, „Нашенци преди и сега“ и „От всичко по малко“. Подготвя следващата си книга, която ще има и афоризми, и разкази, посветени на домашните любимци, които семейството е имало през годините – куче, котка, магаре и овце.
Как пише?
Съпругата му е неотменно до него. Също пенсионерка и верен негов спътник в живота, Тодор я нарича „моят корпус за бързо реагиране“. „“Тя търчи след мен с тефтера и само докато сътворя нещо в движение, тя вече го е записала“ – казва с усмивка авторът. Попитах го откъде е наследил това чувство за хумор. „Баща ми не говореше много – споделя той – обаче каквото кажеше, то беше пропито с чувство за хумор. От него знам, че не трябва да обиждаш хората когато си сатирик. Кажи на човека заобиколно, че виждаш в него нещо нередно, кажи му го като „Казвам ти дъще, сещай се снахо“ и така хем ще те разбере, хем няма да се обиди, а хем и поука може да си вземе. Този урок ме ръководи и в разказите“ – допълва русенският хуморист.
Попитах го за силните и недотам приятни черти на нашенеца, защото очевидно е имал време да наблюдава и анализира докато твори. Вярата в себе си е нещото, което ни обединява и ни държи силни според него. Но все чакаме „някой да ни оправи“, много хленчим и сме неблагодарни за това, което имаме. Тодор не се отчайва. Това пожелава и на всички млади хора у нас. Да имат повече вяра в себе си, да работят и да търсят възможности да покажат най-доброто, на което са способни. Да се надсмиват над себе си, защото това е висша форма на интелигентност. Замислих се преди да приключа разговора с тази добра душа. И бях смела в пожеланията си. Да напише още много книги и да доживее чудо – да прогледне отново. Дори и днес да звучи като химера, нека Тодор, заедно с неговата силна вяра дочакат чудото някой ден.