Евелина Пенева е родена на 8 август във Варна. Огнената зодия Лъв напълно описва характера й. Завършила е вътрешна архитектура в ТДВА „В. Коларов“, зъботехника в Медицински колеж - Варна, дизайн на облекло, модна стилистика и златарска школа. Член е на групата на варненските художници. Нейни произведения се намират в галерии в Хелзинки (Финландия)и Санкт Петербург (Русия) и в частни колекции в Холандия, Австрия, Америка, Испания, Канада и др.
Когато се запознаеш с Ева, в първия момент ти се струва, че сънуваш. Тя е завладяващо искрена, подарява добро и буди добро в душата на всеки, докоснал се до нейния свят. Няма как да познаваш Ева и да не си пил кафе в дома й – точно толкова завладяващ и истински, колкото стопанката си. Едва ли ще те учудя, ако ти кажа, че нейната магия не е останала незабелязана за повечето от големите български художници. Още в мига, в който я зърнат, те изпитват желание да я нарисуват. Питаш ли се вече с какво се занимава тази необикновена жена?! Разбира се, че с нещо вълшебно. Сякаш пренесла през времето тайната на древните алхимици, Ева хвърля в огъня стъкло, за да извади от него изящни бижута… Да, бижута от стъкло… Има такова нещо… И къщички от стъкло, вратовръзки, тиранти, графики – всичко това от стъкло, изваяно от прекрасните ръце на Ева…
- Eва, да започнем с най-новото около теб. Разкажи ми за последната си изложба, с която гостува в София? - Всяка изложба, която правя, сама по себе си е различна и неповторима – затова ги правя. Човек не прави изложба, за да има количество изяви, а прави изложба тогава, когато има какво да покаже, според мен. Или поне така би трябвало да бъде. Последната ми изложба беше един съвместен празник заедно с колегата Николай Денински. Забавлявахме се с творчеството си. Той направи бижута от сребро, аз направих бижута от стъкло, имаме и едно съвместно, разбира се, защото изложбата е съвместна. Направих и няколко лампи и свещници, каквито не бях правила дотогава.
Имаше и витражи освен бижутата. Бижутата са нещо, без което не може… Като моя запазена марка. Без бижутата от стъкло Ева не е Ева (смее се).
- Намерила си най-хубавия начин, с който да подчертаеш ефекта на твоите бижута от стъкло, излагайки ги върху светещи конуси, които също разбирам, че са твое дело? Разкажи как ги проектира? - Те нещата просто се случват… Хрумна ми, че би била добра идея да изложа бижутата върху конуси, върху стойки е някак много тривиално, не е нещо, което не е правено. А аз обичам да се забавлявам и да правя неща, които не съм виждала преди това някой друг да ги е правил. Така се получиха и вратовръзката от стъкло, и тирантите, и стъклените илюстрации на текст, и графиката в стъкло, и много различни неща… Надявах се да успея и лесно да транспортирам конусите от Варна до София, но не се получи точно така. Винаги излизат някакви непредвидени неща, колкото и да си обмислил всичко. Справих се намясто, но с цената на повече усилия, оказа се, че материалът, от който бяха изработени конусите, трудно се пробива и трудно мога да го закрепя по начина, по който ми харесва, и във вид, в който да ми върши работа. Хрумна ми идея, че ако хвана краищата с копчета, ще се получи точно това, което искам. Е, беше доста трудоемко, но се справих, и то навреме, за откриването на изложбата.
- Като си говорим за необичайните ти творения от стъкло, веднага се сещам за твоите стъклени къщички, които, освен че са впечатляващи на вид, имат и интересни послания – дом за моята котка, дом за моето цвете... Малко метафорично ще те попитам – намери ли дом за твоята душа, а дом за изкуството си?
- Дом за душата ми винаги е имало. То ако нямаш дом за душата… Една бездомна душа закъде е, за никъде… Моята душа е в тази къща, в моята къща… Тук всяко едно нещо ми е минало през ръцете и всяко нещо е правено с много любов – това се вижда и се усеща. Тук ми е мястото. Много обичам да пътувам и много обичам да се връщам в моя дом. Може би това е и смисълът на пътуването – да имаш къде да се върнеш. Много се радвам, че моите приятели също се чувстват на мястото си в моя дом и си празнуват празниците тук – рождени дни, имени дни. Не се и питаме даже – то е ясно – мястото е при Ева.
"Дом за моята котка"
"Дом за моите картини"
В галерия „Ева“ във Варна показах една част от къщичките от стъкло. Смисълът на изложбата тогава беше друг – Ева и приятели. Там участваха 43-ма автори от 7 града със 70 години разлика помежду им. В София направих изложба само от къщички, имаше и нови. Там беше „Дом на спрялото време“, „Дом на моите спомени“, както и една друга къща, която е различна откъдето и да я погледнеш – от едната страна е модерна, от другата е романтична, от третата е ориенталска, от четвъртата - холандска – може да я гледаш от различен ъгъл, според настроението си.
- Има ли нещо, което не можеш да направиш от стъкло? - Правила съм дори графики в стъкло, което звучеше абсурдно, но се получи. Дори графикът, който ми даде творбите си, за да ги направя от стъкло, беше изненадан от крайния резултат. Правила съм и стъклени илюстрации на текст. Не знам какво не може да се направи от стъкло. Хващам всяка идея, която изниква съвсем спонтанно. Ето, сега, както си говорим, може да ни хрумне нещо, което да реализирам още утре.
- Казват, че името на човека предопределя до голяма степен съдбата му. Ева – вечната жена… Какъв път в живота ти предначерта това име? - И без това не ми стига времето за всичко, което имам наум, ако взема да мисля толкова надълбоко, съвсем не знам как ще се справя с недостига на време. Има толкова неща около нас, които заслужават внимание... Тези дни сърцето ми се напълни от един залез… Колко хора в наше време могат да се зарадват на един залез?! Това е нещо, което остави трайна диря в съзнанието ми, нещо, което ще помня много дълго… Беше прекрасно… Залез над язовир “Копринка”… Една гледка, която остава в съзнанието ти за цял живот. Човек трябва да е реалист и да се радва и на малките неща, да цени това, което има, да си доставя повече удоволствие, защото животът е безумно кратък.
- Ева, говорим си в навечерието на 8 март и искам да те попитам какво си спомняш за жените в рода си, какво си научила от тях и какво носиш от тях? - Хубав въпрос… Всяко дете не иска да прилича на родителите си. Обаче в един момент се оказва, че волно или неволно заприличва на тях. Майка ми вече я няма, тя почина преди 6 години. Установявам, че много неща правя като нея и я повтарям. Така че човек иска или не иска, попива всичко. Много неща съм научила от нея. От майка ми съм научила да имам приоритети в този живот, да степенувам нещата, да съм подготвена винаги от по-рано – както навремето чантата ми беше готова от вечерта за училище и дрехите подредени, така е до ден днешен. Затова, когато тръгна за някъде, нищо не забравям, защото имам списък, по който отмятам всичко необходимо. Сигурно и от моите баби съм наследила много неща, но за жалост не ги помня – и двете са починали, когато съм била много малка. От всички жени, с които се срещам, също съм взела по нещо. От всяка една от тях… Умея да слушам, когато ми говорят…
- Ева, ти си една много харесвана жена… С какво те изненадват за 8 март, а сигурна съм и не само на този ден? - Аз не мисля, че е необходим определен ден в календара за изненади. Ах, колко хубаво, подариха ми цвете, защото никой не е очаквал… Изненадвали са ме с много и различни неща. Някога, когато бях малка, майка ми казваше – като не си хубава, поне да си чаровна… И аз цял живот съм със самочувствието на грозната гъска, защото грозното пате все пак ще стане лебед някой ден, а гъската цял живот ще си е гъска. Поради тази причина никога не съм се старала особено да бъда хубава, никога не съм се стремила да изглеждам така в очите на другите, не съм стояла от сутрин до вечер пред огледалото и може би затова се научих да кова пирони и много други неща, които не ме правят по-малко жена. Но когато в един момент започнаха да ми пишат стихове, да ме рисуват, да ми подаряват музика дори, си казах – какво им става на тези хора… Чувството е странно, но дори и това не ме накара да се взема на сериозно. Няма нищо по-ужасно от зле остаряваща „красавица“, която не може да приеме реалността. Аз, слава Богу, съм спасена от това, понеже никога не съм си мислила, че съм с извънмерна красота. Гледам си живота и не се замислям за глупости… Събирам се с хората, които са ми необходими, и правя това, което ми доставя удоволствие. Така денят ми е пълноценен и вечер си лягам с чувството за добре свършена работа – мисля, че това е щастието! И не го правя, за да оставя нещо след себе си… Като го оставя, я го намери някой, я не (смее се).
- Имаш ли нови попълнения в колекцията с портрети от хора, които щом те видят, искат да те нарисуват? - Имам нови попълнения, но не са портрети. Приятелите ми не спират да ме изненадват…
- Впечатлила си много художници, каква е тайната на красивата жена, която вдъхновява? - Едва ли с красота съм ги вдъхновила… По-скоро с добронамереност. Всеки, който ме познава, знае, че при мен няма фалш, няма лицемерие. Когато приятелите ми виждат, че подхождам към тях по този начин, те не могат да останат равнодушни. Не са ме рисували само мъже - и жени са ме рисували. Едва ли красотата е водеща тук! Рисували са ме и преди 10-15 години, рисуваха ме и наскоро… Явно не е заради красотата, тя е нещо преходно, по-скоро е заради нещо друго…
- Аз съм виждала една част от портретите, не всички, разбира се, но една част – и на всичките си различна. Това означава ли, че всеки е открил и се е вдъхновил от различна черта в теб? - Да, това е най-хубавото! Имам портрет като елф – с едни триъгълни уши, имам като мулатка, като египтянка, имам като арабка – с нещо като фередже, само едни очи се виждат, седнала по турски, имам като испанка… Има всякакви и всеки е видял нещо различно…
- Изненадваш ли се от някои, може да са открили черти у теб, които ти не подозираш, че имаш… - Не, щом са ме видели така, значи съм и такава…
- Какво превръща според теб една жена в истинска дама? - Всичко, което превръща един човек в истински човек… Може би първо трябва да поговорим за това защо мъжете не са истински мъже в последно време… Не може един мъж да стои и да въздиша пред образа си в огледалото… Аман от нарциси и от комплексари! Тук сигурно много мъже ще се засегнат. Хубаво е мъжете първо да си помислят дали са истински мъже и след това дали заслужават истински жени. Какво прави една жена дама? Съпричастността, състраданието, майчиното чувство, нежността, разбирането, поведението. Една жена, за да очаква да се отнасят с нея като към дама, трябва да има класа, да излъчва достолепие, да респектира и да буди уважение с достойнството си.
- Прави ми впечатление, че успяваш винаги с един мъничък детайл да постигнеш невероятен ефект с визията си… - Аз все пак съм изучавала дизайн на облеклото, освен всички други неща. На първо място съм дърводелец – ето, аз съм най-добрият пример за жена (смее се). Лея метал, топя стъкло, кова пирони, тапицирам, къртя, мажа, боядисвам, готвя, гледам цветя, котки, мъже… (смее се). Мога и да шия, дори кроя… Та относно облеклото – това е нещо много просто. Висшата мода по какво се различава от останалата, не по помпозността, а по това какво усещане ти дава дрехата. Трябва да се чувстваш комфортно в нея. Това е разликата… И колкото по-малко неща си накичил по себе си, толкова си по-стилен. С една изчистена черна рокля можеш да отидеш навсякъде, само като смениш бижутата или сложиш един шал.
- Казваш, че умееш да се радваш на малките неща. Днес разбрах, че отскоро преподаваш рисуване в няколко детски градини. Какво ти дава контактът с децата? - Много са чисти… Децата са толкова искрени, толкова добронамерени… Най-странното е, че имат изграден характер още от малки и може да видиш отрано кой какъв ще стане. Има такива, които обичат да се налагат, има много различни деца, но най-хубавото е, че ме заливат с любов. Подаряват ми рисунки, толкова са мили и трогателни. А не си бях представяла никога, че аз мога да работя с деца.
- На какво искаш да ги научиш? - Да бъдат себе си… Винаги казвам: „Този модел на рисунка е примерен, аз не искам от вас да направите същото. Показвам ви го, за да добиете представа какво искам да ви обясня. Не ме повтаряйте, не ставайте имитатори, не копирайте! Аз ви обяснявам принципа – това е…“. Както се забавлявам с всяко нещо, което правя, така се забавлявам и с децата. Нямам зададена програма, по която да работя, измислям я аз и винаги е интересно – един път печатат с картофи, друг път лепят зрънца ориз като дъждовни капки. Бяхме направили един чадър, след това го обърнахме - стана кошница с цветя. Два чадъра един до друг – станаха крила на пеперуда… Те не знаят предварително какво да очакват, винаги ги изненадвам с нещо. Лепили сме копчета в средата на цвете, работили сме с алуминиево домакинско фолио – правихме море… Използваме всякакви нетрадиционни материали. Аз искам да ги науча да виждат всичко, което е край тях, с други очи. Може всички да не станат художници, един да стане, на мен ще ми е предостатъчно, защото останалите ще обичат изкуството…. Това е… Така се отглеждат любители на изкуството…
Полина Петрова Снимки Пламен Гутинов