Тя започва да снима преди десет години. Любим неин сюжет е природата с цялата й красота и величие, а подходът й е да изрази собствените си усещания в моментите на общуване с нея. Планини, море, гори, полета в нейните снимки оживяват по неповторим начин, белязани с отпечатъка на собствената й душевност. Стилът на Албена Маркова е ярък и разпознаваем далеч зад пределите на България.
През годините, посветени на фотографията, тя има множество участия в общи и индивидуални изложби, включително и в чужбина, публикации в чужди списания, сред които “Нешънъл джиографик”. Нейни кадри са използвани нееднократно за корици на книги от издателски къщи в чужбина, а печатни копия на нейните снимки украсяват стените на не един дом в различни точки на света. Има редица награди и медали от наши и чужди конкурси. От три години се занимава и с преподавателска дейност - зад гърба си има серия от мастер класове и уъркшопове по пейзажна фотография както у нас, така и в чужбина.
- По празниците много твои колеги направиха пари от снимки. Ти обаче остана вярна на любовта си към природата. Не направи студио, не нагизди снежковци и коледни чорапчета пред камината. Разкажи ни за тази твоя страст.
- Трудно ми е да си се представя затворена в студио. За мен е по-важно да съм там някъде, навън, очакваща поредното чудо на природата да разкрие красотата си. Обожавам досега с живия живот и в последните месеци установявам, че ми е все по-трудно да живея в големия град. Снимането на пейзажи е убедителна причина да съм извън него.
А за правенето на пари по празниците – почти всички варненски фейсбук страници поздравиха феновете си за честита нова година с моя снимка от зарята над Варна в новогодишната нощ (посрещнах 2014-а на 11-ия етаж на хотел “Черно море”, снимката е оттогава). Ако беше в държава, където авторското право се зачита и се заплаща адекватно, и аз можеше да съм изкарала някой лев.
- Какво е за теб допирът до природата?
- Природата е естественият ни дом. Жалко е че, сме го напуснали, но за щастие съществуват и такива места по света, където можеш нормално да живееш сред нея, без да ти липсват благата на цивилизацията. Най-малкото, което мога да кажа, е, че се зареждам от общуването си с нея. Аз съм друг човек, когато не съм заобиколена от сивите блокове, не съм удавена в трафика, не се сблъсквам с тъжните намусени физиономии по улиците.
Винаги, когато снимам, не се ограничавам само с отразяване на картината. Винаги, винаги изживявам напълно момента, оставям апарата встрани и се опитвам да се слея със случващото се. Това лято например имах уникален момент. Снимах на един висок бряг в Кипър залеза в морето. В един момент излезе вятър, много силен, почти ураганен. Изправих се на ръба на скалата и го оставих да премине през мен, беше много топъл, даже горещ, обикновено такъв вятър в България е леден. Усещането беше все едно се разтваряш в него, неописуемо, магическо чувство. Морето в краката ти, златно-червеното зарево на залеза и ти и вятърът едно цяло – трудно е да го предам с думи. Това са моментите, заради които си заслужава целият зор преди тях.
- За да снимаш природата, е нужно да излизаш, да пътуваш, да изследваш нови места. Пътуваш ли често?
- Снимките ми показват колко често пътувам. Искам повече.
- Имаш ли любими места, на които често да се връщаш?
- Предполагам, че любовта ми към Родопите е известна вече. Там се връщам и ще се връщам винаги. Особена ми е връзката с тази мистична планина.
Обичам да снимам в планините, обичам да снимам и цветята на ранното лято в полето. От малка много ги обичам – полските цветя в края на май и юни. И знаеш ли защо – защото са диви и никога не могат да бъдат опитомени, живеят само ако са в земята с корените си, не можеш да ги сложиш във ваза. Скъсани не оцеляват дълго. По някакъв начин се отъждествявам с тях. По един и същ начин сме диви и неопитомяеми.
- Къде е твоята муза? Кой те вдъхновява?
- Надявам се, че няма да прозвучи като клише, но когато обичаш и си обичан, си най-вдъхновен. През останалото време Господ да ни е на помощ.
- Планините, морският бряг, полята и заснежените пъртини не плащат за фотосесия. Как се издържа един пейзажен фотограф?
- Само от продажба на пейзажни снимки е трудно да докараш висок стандарт в България. Не е невъзможно, но трудно. Даже и колегите в чужбина, където продажбите на снимки са в друг ценови диапазон, също не се задоволяват само с това. И те се ориентират към организиране на фототрипове*, мастер класове, уроци. Тук, в България, и от тези дейности милионер няма да станеш. Но това не ме спира - докато обичам да снимам, докато това ме обогатява душевно и имам морално удовлетворение, ще продължа да се занимавам с пейзажна фотография.
- Вълшебството, което блика от твоите кадри, не се учи в училище, в университети. Как го постигна? Откъде се научи да улавяш светлината? Носиш ли тази дарба?
- Каквито сме, така и снимаме. Виждаме дотам, докъдето съзнанието ни позволява да видим. Няма кой да те направи фотограф. Или си, или не си. Техническите похвати може да научи всеки, но фотографията не е само техника. Истинското изкуство започва оттам нататък. И или носиш усета, виждането, чувството, или не – това са неща, които не се учат. Усещала съм през годините как хората търсят контакт с мен, за да ги науча на това, което правя, но то с думи няма как да бъде предадено. Надявам се, че по някакъв начин съм успяла да вдъхновя тези, които са имали нужда от това.
- Важна ли е техниката?
- Да, определено е важна след един момент. Когато максимално си използвал възможностите на едно оборудване, назрява необходимостта от все по-добри камера и обективи. Това е неминуемо в процеса на развитие.
Но най-големият майсторлък си остава, когато с не толкова добра техника успееш да направиш уникални неща. Най-важен е обектът на заснемане и късметът със светлинните условия. И с най-скъпия фотоапарат да снимаш, ако ситуацията е скучна и безинтересна, няма как да сътвориш шедьовър.
- Какво мислиш за рекламните щурмувания на твои колеги фотографи, които не спират да искат пари за пътешествията си в кампании? Това ли е начинът да снимаш далечни кътчета природа?
- Ако работи, да го правят. Но не съм чула пейзажисти от други държави да действат по този начин. По нашите географски ширини всичко е възможно. Аз не съм го правила, смятам, че когато трябва, ще ми се даде...
- Къде те завари Новата година?
- На едно прекрасно, приказно място в сърцето на Троянския балкан – хижа “Амбарица”. Това е едно от най-хубавите посрещания на Нова година, които ми са се случвали. Бях правила пленер там преди година и половина и си бях обещала на всяка цена да се върна. Радвам се, че това се случи най-накрая. Това е един от спомените, които не избледняват. Събрани навън около огъня, при температура към минус 20 градуса, с цялата необятност на Вселената над теб – несравнимо усещане. Безбройните звезди бяха нашата новогодишна заря. И хората около теб – луди глави, влюбени в планината...Пожелавам си да го преживея пак!
- Какво остави в старата година?
- Беше много успешна година за мен – две самостоятелни изложби в София и Варна, лекторска дейност, организирах и два пленера в Каварна и в Родопите. Дай Боже, все да е така! В личен план мога да кажа, че оставих болката. Трудно се преживява предателство. Особено, когато си повярвал с цялото си сърце, защото някой доста се е постарал за това и е продължило с години. Съответно ти трябват и години да го преодолееш. Не сме застраховани от грешна преценка и заблуждение, за съжаление. Но често плащаме дълго за това. Успях да простя и на себе си. Този период за мен приключи. Пречистена съм и вървя напред.
- Живееш през топлата част от годината извън България? Има ли нещо, което те връща у дома (освен близките ти)?
- Връща ме красотата, разбира се, искам да уловя любимата си страна във всичките й премени – зимна, есенна, лятна, пролетна. Обичам земята си и правя всичко по силите си да покажа прелестта й. Радвам се, когато мои кадри са оценени зад граница, защото това е един от начините България да стане известна и популярна. И ако поне малко съм допринесла за това, бих била много щастлива.
- Кога разбираш кой е Кадърът сред всички, които си направила по време на снимки? Още докато снимаш, в дисплея на фотоапарата, или у дома - на монитора?
- Още когато снимам. Даже бих казала вече и преди това. Много често отивам на дадено място с ясната идея какво искам да заснема. Периодът на безумното щракане отдавна приключи. Даже понякога ме хваща яд, когато си сваля снимките, че съм снимала толкова малко в дадения момент, но вече съм много премерена в снимането.
- Разкажи ни най-инфарктната случка от снимки на открито в трудни условия.
- Ох, точно за конкретна случка не се сещам в момента...Да, падал ми е апаратът – на самия прибой на морето и на чакълеста повърхност от височина човешки бой. По-инфарктно от това за един фотограф няма – да си потроши техниката. Даже има и виц по темата: „Фотограф с пълна раница фотографска техника пада по склона, чува ясно „пук“ и си мисли” „Боже, дано да е кракът!“. За щастие съм се разминавала с такива загуби. Снимала съм при минус 10 и при минус 20 градуса. Доста често ми се е случвало и да снимам сама, далече от хора или в непозната обстановка у нас и в чужбина. Най-големият страх обаче, който съм преживяла, беше на Чаирите над Триград. Отидохме дотам с две ендура** есента, смръщено небе, ниски облаци, леко ръмеше. Никакви признаци на живот в това отдалечено място. В един момент се разделихме със спътниците ми - аз отидох на едно малко езеро встрани, а те забиха по пътя към другото по-малко езеро. И както си обикалям, в един момент виждам едно прясно оглозгано козе краче, кръвта не беше съвсем съсирена. Направо щях да припадна от страх – просто усещах мечката някъде наоколо.
- Какви са уроците, на които те научи пейзажната фотография?
- Най-вече ме научи на търпение и изчакване. Ние сме ловци на светлина. Да преследваш и уловиш подходящия момент – незаменимо усещане. Направи ме и по-силна, защото за пейзажна фотография се иска и добро физическо състояние - търпим доста несгоди. Като цяло истинската пейзажна фотография изисква комплекс от качества – интелектуални, емоционални и физически – сложна задачка си е.
Другият важен урок, който научих, е законът на споделянето. Защото най-хубавото, което може да ти се случи след уловения красив момент, е споделеният красив момент. Да знаеш, че до теб има очи, които виждат това, което и ти, душа на същата честота и сърце, чувстващо като твоето, е най-хубавото нещо, което изобщо може да ти се случи в живота. Ако сте намерили такъв човек, не правете грешката да го губите! Освен това разбрах, че нищо не се повтаря. Изтървеш ли момента, няма шанс нещата да бъдат същите след това. Винаги ще е по друг начин. Така че трябва да живеем тук и сега, точно в тази минута, без мисъл за минало и бъдеще. Аз се научих на това!
Интервю на Ели Маринова -- *пътешествия **мотори