Знаете ли какво е да слушаш хубава поезия? Почитателите на лиричното слово знаят това. То е нещо като невидима ръка, която докосва душата ти, рисува асоциации, катализира емоциите. То е нещо като тих вятър, който шепне в ухото ти като песента на щурците и все нещо пита. Кои сме, защо сме и каква е мисията ни на тази грешна земя. Що е то радост и болка, страдание и надежда, възход и падение, Добро и Зло, възвишено и низко... и все такива неща.Е, щастливци са онези 50-ина почитатели на поезията, които бяха гости на вечерта – спомен за Атанас Стоев в Градската художествена галерия. Има нещо символично във факта, че дъщерята на поета – Биляна, бе организирала паметната вечер в деня, в който точно 10 години по-късно на сцената в зала „Пленарна“ на община Варна тя бе удостоена с награда „Варна“ за участието си в хитовия спектакъл на Варненския театър „Канкун“. А точно на 22 май, но преди 10 г., Биляна получи посмъртната награда „Варна“ за своя баща.
Сигурно бе, че снощи Атанас Стоев ни гледаше от небето – всички нас, които заедно с Биляна и прекрасните й колеги от театъра Стоян Радев и Пламен Димитров съпреживяхме спомен за Поета и Човека. А го сторихме, защото всеки от нас къта в сърцето си късче спомен за Наско. За твореца с широка душа и богато сърце, за учителя и просветителя Атанас Стоев, за когото писането бе не само призвание. То бе съдба, предопределен житейски път.За творчеството на Атанас Стоев може да се говори и пише много. И все времето и мястото няма да са достатъчни. Сложна, богато надарена, талантлива личност, която пращаше стихотворните си послания към нас толкова непринудено, някак леко, а каква философска дълбочина излъчваха те. Независимо дали става дума за майката, за Родината, за дома, за близките, за любимата, за града, за морето – правеше го много човешки, много истински. И все с някаква искрица болка – защото това е то голямото изкуство. Изкуство на болката.„И в очите на спомена - пяна, а в зъбите - пясък!Като чужд в мойта къща на детството влизам.Позатулени, празните дрехи на татко -пак ме сепват от ъгъла с близост.А в килерчето - дето го миха и плакаха - виждамнад коритото сгърбена - мама се къпе!!!И потъва засрамена в мен паметта мии назад, и назад заотстъпва...Тази шия, ръцете, гърдите и мишците едри,под коравата вълнена дреха лежали,зървам само за миг и смутено се питам:„Мамо, мамо, кога остаряла си?"И бълбука главата от свян, от любов и от мъка...Някой трябва пак чиста вода да налее,та косите си тя да изплакне от пянатаи лицето добро да изгрее.Пука-пука в ушите сапунка, очите ми паряти водата отново е страшно гореща;а пък аз - пред коритото - свит на колене,под полата на мама заклещен...Казвам... мама се къпе! И вкъщи е толкова светло...Но сред парата татко явява се бледени избърсва с ръка огледалото потно -както някога да се огледат!“**На Юлияна„Ревнувам тънките ти дрехи,в нощта съблечени пред мен,ревнувам раменете крехки,от топлината им сразен;ревнувам погледа ти светъл,ревнувам вчерашния ден,прозявката на деколтетои преживяното без мен;ревнувам твоя свят отминал,ревнувам твоя свят сега,ревнувам всичките години,живени като на шега;ревнувам и гласа ти даже,плача ти, женския ти смях,това, което ще ти кажаи в сънищата си разбрах;ревнувам твойта безнадеждност,която с близостта пося,дъха и женската ти нежност,страха си - как да ги спася;ревнувам времето, коетоограби ни на младини...Безсилен е да спре поетътприиждащите старини;да спре разрухата за двамав семейния ни кръговрат...Ревнувам те и няма, нямаспасение на този свят!“ Въпросите в творчестово на Наско Стоев бликаха един след друг. Как сме създадени, защо се обичаме или мразим, какво и колко сме дали на света около нас и на хората, все въпроси, пречупени през изключителната художествена образност в стиховете на поета. Поетът, отправил към Господ най-съкровената си молитва:„Не позволявай, Господи, не позволявай,за всички ни да свърши този свят...“Днес, 10 години след смъртта на Атанас Стоев, си спомняме за него и казваме: „Поклон, Поете!“„Ти, който си ми дал душа и плът,ти, който ме научи да се радвам,ти, който ме научи и да страдам,да бъда дом, и хляб, вода и път;ти, който ме дари с очи да гледамс възхита красотата на светаи да се вричам само в любовтаи тя да е последната победа,а думите - Голготата ми свята! -благодаря ти за това, което съм!!! „Юлиян Атанасов