Мая Манолова: Татко не можеше да живее повече от два дни далеч от морето

Ели Маринова

Да съвпадне с рождения ден на големия художник Димитър Манолов,  бе замислена и подредена изложбата му „Присъствие“  в галерия "Арт Маркони" във Варна. За нея писахме, анонсирахме и за ценителите, които не го познават – кой е той, как е рисувал, какво ще видим в селекцията, която в момента може да бъде видяна в изложбената зала. За подбора галеристката Ваня Маркова казва, че няма претенции за представителност. Но присъствието му ще се усети. Отидох на място да проверя това. И не само че го усетих. То гукаше във вид на малко сладко 9-месечно внуче, гледаше ме от стените с колорита и формите на платната му и прозираше в очите на дъщеря му Мая Манолова, която беше дошла да ми разкаже повече за баща си. С възторг, с любов, малко тъга и много гордост. Умишлено ще прескоча всички професионални термини, епитети и жанрови рамки, с които боравят галеристите и изкуствоведите, за да обяснят една творба или творчеството на един майстор с четка и палитра. Дойдох да чуя малко повече за човека Димитър Манолов от Мая, която е и изкуствовед.  

- Какъв беше татко ти?

- Свободолюбив и непрекъснато търсещ. Срещаше предизвикателства и търсеше нови решения, неспокоен, вечно в треска. Сънуваше често, събуждаше се през нощта и още рано сутринта отиваше в ателието си и започваше да рисува. И така до през нощта. Имаше едно старо джезве, което сякаш с години  не беше изварявано, в него правеше кафе и черпеше приятели и близки в студиото си. То беше един вид емблема на артпространството му. Вечерта ходеше по галерии. Имаше дни, в които предлагаше свои платна. Понякога рисуваше от  къщи. Преди две седмици дойдох във Варна, подредих всички негови картини, описах ги, сега предстои каталогизиране. Това са огромно количество творби. Беше много продуктивен художник. Има над 600 картини в момента.

-  Откъде се е вдъхновявал за голото тяло? Ползвал ли е модели, за да ги рисува?

- Може да прозвучи нескромно, но историята на женските му прототипи е семейна. Майка ми беше полякиня. Тя е беше възпитана в културата на нудистите. За нея, а и за мен като нейна дъщеря, беше нормално да се движим вкъщи без дрехи. Тук, в България, тази култура по онова време беше малко позната и не съвсем добре приета. Но той е имал възможност да запомни в детайли всеки нюанс от телата на жената (майка ми) и на детето (моето). На някои от платната откривам фигури, които напомнят нашите. Откривам типажа на майка ми в много картини. Детските напомнят мен. В ателието не е викал модели. Веднъж си беше харесал много една циганка и я повика в студиото. Не беше за рисуване на голо тяло, а на портрет. Така или иначе, не му хареса резултатът и после унищожи тази творба, нарисува нещо друго на платното.

- Интересна случка, свързана с картините му?

- Като изкуствовед аз исках да помогна да въведем малко ред в нещата му, да подредим картините, да ги опишем, да ги подготвим в дигитален вид, за да ги показва на клиентите си. Направих опит да организирам този процес. Беше ми жал да го гледам как всеки път, като влезе някой в ателието, той започваше да се катери, да се качва по стълби, да вади безброй платна, да обикаля. Това е изключително трудоемко. А после картините трябва и да се върнат по местата им. И така, снимах 3-4 дни, подредих всичко, категоризирах, сложих номерца. Влизам след два месеца и какво да видя? Всичко е разбъркано, а той ми казва: а, тук беше голо тяло, сега е пейзаж, онази работа е в галерията, това подарих, онова го купиха. Така че всичките ми усилия бяха елегантно игнорирани.

- Искал си е творческия хаос.

- Определено. Имаше нужда от него, така се чувстваше добре. Той беше упорит човек. Аз също съм изкушена от рисуването. Например когато аз не харесам някоя своя картина и се отчая, изоставям я. А той я взема, има търпение да я огледа, да я усети, да я довърши. Той всичко събираше, оценяваше по свой си начин. Много уважаваше всичко, което аз правя. А аз пък взех много от него. Тази изложба е показателна за различните начини, по които той работеше. Захващаше една техника, после я изоставяше, минаваше на друга. Тук завоалирани силуети, сякаш обвити в мъгла, т.нар. сфумато, там – по-кубистичен рисунък, който сам той си откри. Моретата му са много дълбоки и емоционални. Макар че той не можеше да плува.

- Съзерцаваше ли морето, за да го рисува?

-Не. Всичко беше в главата му. Обаче. Не можеше да стои дълго далеч от морето. Два дни в София и вече му дотежаваше. Искаше да се върне във Варна. Много емоционален и раним човек. Например даваше някаква негативна оценка за свой колега на негова изложба. И като се прибереше, се просълзяваше – дали трябваше да го кажа това, не сбърках ли? И обратното, умиляваше се, радваше се от нещо красиво, което е забелязал. Когато видеше интересна физиономия, възкликваше, коментираше, радваше се. Понякога рисуваше на един дъх, понякога – капка по капка. Имаше картини, които му вървяха трудно, мъчат го цяла седмица, зарязва ги и след време ги изравя и довършва. Упорит, уважаваше труда си.

- Имаше ли любима техника?

-Не. На периоди. Имаше време, в което изблизваше платната си – гладки и равни. Други – с големи мазки. Имаше моменти, в които сме имали средства, но и такива, в които имахме пари само за хляб. Ползвал е прах, пясък, стърготини. Сам си правеше рамки, грундове, всичко. Скъпи бяха готовите платна. Понякога на ден е правил по 10 картини. В някои дни не можеше да рисува. Всякакъв плат е опъвал на платно. Понякога – завеси, чаршафи, каквото намери.

- По-скоро тъга или по-скоро благодарност, че го е имало, остава у теб сега, след като си отиде?

- Ох...По-скоро яд. Първо яд, че си отиде така набързо и нелепо. Беше немарлив към здравето си. Колкото беше педантичен към картините си, толкова не обръщаше внимание на себе си. След като почина майка ми, той осиротя. Да, намери сили, стабилизира се, стегна се. Намери упование в изкуството си. Но когато и аз поех пътя към София, където намерих реализация и поприще, той се предаде. Не се погрижи за здравето си и си отиде. Не можа да дочака внучето си, моя нов период в живота, в който намерих половинката си. Имахме една много хубава последна почивка в Мелник заедно. И после си замина. Починал е в съня си. Като майка ми.

- Хубаво е да вярваш, че той вижда отнякъде сега.

- Дори съм сигурна. Точно когато имам най-силна нужда от помощ, от подкрепа, се случва нещо и картините му ми помагат. Сякаш той се е намесил. Аз не съм материален човек, никога не съм се интересувала от финансовата част на нещата. Но дори когато се роди детето и трябваше да се купят няколко необходими неща, точно тогава се продадоха негови платна и аз усетих помощта му.Той продължава да живее в сърцето ми и в картините си.