Рецитал със стиснато гърло

За книгите на Валери Станков се пише и лесно, и трудно. Лесно е, защото за всичко, създадено от него, може да се говори с години. Не, с векове дори. Това е един човек, който е превърнал житейската си съдба в стихове. Ражда ги буквално денонощно. Човек се пита дали Валери Станков въобще спи, или твори по цели нощи.
Трудно е да говориш и пишеш за книгите на Валери, защото той уж е все същият, а във всяка книга е различен. Така е и с „Рецитал със стиснато гърло“. Уж е типичният и познат Валери Станков (стила му не можеш да го сбъркаш, факт е), а е някак си по-друг. Погледът му към света и хората, пък и към себе си е по-различен. Няма го като че ли онова тежко желязно слово, което удря като с чук. И  троши окови. Няма я тази космическа енергия, насочена към всичко, което ни спъва да бъдем човеци – от бездушието и алчността на управниците до начина, по който все искаме, а не успяваме да подредим живота си. Да, Валери вече е някак по кротък, макар че в рецитала му със стиснато гърло (и това е кодирано в заглавието на книгата) има болка. Истинска, човешка болка. За онова, което е можело да бъде, а не се е случило.
Аз вече нямам време за омрази.
През портите със райския обков
ще мина със последната! – онази,
великата измислица Любов.
Има я познатата валеристанковска равносметка на изминатия път и тя е много откровена.
сам, чужд и ничий – в простори увиснали, 
карам я някак – на автопилот.
Господи, писна ми. Писна ми! Писна ми
от изфирясал напразно живот.
Или:
Ще литна из Вселената безкрайна.
И ще си вея бялата брада! –
човек, отнесъл малката си тайна,
която никой тук не разгада.
И още:
Един живот пробягах – бос и гол,
като че ли ме гонеше потеря,
но винаги съм пастрил хляб и сол! –
ако ми слезе Господ на вечеря.
В новата си книга поетът залага изцяло на класическия римуван стих и това също не е случайно: образите са типични, някак по-делнични, но в същото време художественият език на автора отново блика от неизмеримо богатство – в неочаквани епитети и нестандартни рими, в асоциации, които изненадват, в препратки към различни житейски измерения. В откровения до болка:
Аз гледам честно всекиго в очите.
Пред властници не лазя по корем.
Почти монах – в светата си обител,
Записвам си живота с прост калем.

Научих се, освен на всичко друго,
да не преглъщам подлост и лъжи.
Аз пея – даже подир саблен удар! –
Доколкото гръклянът ми държи.
И в „Рецитал със стиснато гърло“ лирическият герой на Валери Станков (в училище навремето се учеше съвпада ли той с автора, или не) не се притеснява да се докосва и да „пие“ от съдбите на обикновения човек. Ще видите този герой да удря три бирички с клошаря, да бъде старчето, поседнало в люлката на детската площадка, да бъде романтикът, който копнее по едрите звезди на Фамагуста, до храни врабчето с трохички и да е Бай Ганьо в София. И да си е все същият – поет:
и – подпрян на някой пън, пиша книга подир книга,
Ако тъй ще е напред, ще му вържа двата края.
Господи, да си поет! – друго щастие не зная.
„Рецитал със стиснато гърло“ на Валери Станков е книга, която може да се чете отвсякъде. Може да започнете от средата. Или от края. Все ще влезете в света на Валери. А този свят си струва. Най-вече днес, когато трябва повече от всичко да откриваме себе си и да бъдем Човеци!
Юлиян Атанасов