Под заглавието „Изгонването на бесовете“ са обединили Маргарита Младенова и Иван Добчев от театрална работилница „Сфумато“ двете си представления по Достоевски – „Бесове“ и „Идиот“. Първото варненската публика ще види тази вечер от 20:30 часа, а на второто ще се наслади утре – от 19:30 часа на сцена „Филиал“ на драматичния театър. Спектаклите са част от основната българска селекция на 26-ото издание на фестивала „Варненско лято“.
„Изгонването на бесовете“ е своеобразно продължение на предходната програма на Маргарита Младенова и Иван Добчев по Достоевски - „Долината на смъртната сянка“. „От ноември до днес нашите две представления имат публика, и то млада публика. Залата на „Сфумато“ винаги е почти пълна и това е индикация за глад за сериозни теми в това поколение, което наричаме младо и за което смятаме, че не знае достатъчно. Надяваме се и при срещата с варненската публика посланието да се прехвърли, да сработи, да размести пластовете – и на тези, които го правят, и на тези, които го гледат. Дори днес съм по-убедена, че е точният момент да се поставя сериозният Достоевски, от тогава, когато започнахме. Зрителите в залата не ме разубеждават, напротив – окуражават ме!“ – заяви Маргарита Младенова. „Затова се одързостихме да се занимаваме с Достоевски, а не с нещо, което просто развлича и забавлява. Искаме всеки да се замисли за неща, от които никой не е предпазен. „Сфумато“ е контрапункт на комерсиалния, дори кичозен на моменти театър, който се стреми предимно да забавлява публиката, да й показва, колко е умна. Често подобни спектакли се радват на шумен успех. Ние обаче сме на мнение, че шумният успех и пълният салон не са аргументи за това един спектакъл да се счита за смислен и добър. Напротив – все повече се убеждаваме, че такива шумно-смешни спектакли от културна гледна точка са някакви недоразумения. Още от млад режисьор съм приел за своя мантра посланието, че театърът казва нещо на своите зрители, което те не знаят. Той трябва да ги провокира. Не да им казва неща, които те добре знаят, не да им казва, колко са умни, за разлика от онези на сцената, на които се смеят. Разбира се, че трябва да има и такъв театър, всякакъв театър трябва да има. Но когато театърът се подчини на това да казва на зрителите те колко са умни и непрекъснато с това да се занимава, според мен е усилие, което не си заслужава.“, допълни Иван Добчев.
„Спектаклите ни обикновено се приемат в дълбока тишина. Индикацията на тишината по време на представление е нещо много интересно. Дълбока тишина, в която усещаш как цялата зала диша и „пътува“ заедно с представлението. Накрая тези хора не искат да си тръгнат просто така. Срещите след спектакъл обаче не се получават много, защото ние чакаме от тях отзиви, а те по-скоро са усетили това, на което са били свидетели, отколкото веднага да могат да го „преработят“ и да го формулират във въпроси, в сръчни словесни провокации и защити. Тишината завладява и срещите ни с публиката след представление. Не съм сигурна, че това веднага да започнем да говорим, да изясняваме веднага след представление е най-добрата формула“ – каза още Маргарита Младенова.
„Може да се направи аналогия между предишната ни програма по Достоевски – „Долината на смъртната сянка“ и настоящата. В героите Мишкин и Ставрогин, както и в Альоша и Иван, е заложена опозицията на полюсите вътре в човека, които се противопоставят, и както самият Достоевски казва – човешкото сърце е поле за тази битка“ – отбелязва Маргарита Младенова.
През целия си живот и с цялото си творчество Достоевски не спира да се пита накъде върви човекът, накъде върви светът и какъв е жестът, чрез който човекът остава човек. Това е основната причина, която провокира двамата режисьори от „Сфумато“ да се обърнат към него.
„Аз си позволих да направя „Бесове“ заради цензурираната девета глава – „Изповедта на Ставрогин“. Тя е основата, на която съм подчинил моя прочит на романа. Ставрогин е много интересна личност. Появил се е сравнително късно в процеса на написване на романа. В началото Достоевски не е предвидил този персонаж, но той се ражда и постепенно се превръща в централен. Авторът признава, че го е извадил от сърцето си. Това не е шега, не е лекомислено изявление, а сериозно признание – да допуснеш, че в теб, че във всеки един от нас, има скрит бяс, който може да се прояви. Това не е никак забавно, не е атрактивно, трагично е дори. В моя спектакъл, както и в романа на Достоевски, накрая сцената е пълна с трупове, смъртта я е завладяла“ – разказва Иван Добчев.
„Ние нямаме за цел да преразказваме сюжети. Ние вървим по една тема, по една болка, която става централна за нашите прочити. В близо 700-те страници на романа „Идиот“ мен ме порази едно нещо. Когато Мишкин е болен и е в Швейцария да се лекува , неговият лекар го завежда в Лион да гледа изпълнение на смъртна присъда. Това би трябвало или да го срине окончателно, или да събуди в гледащия някакъв импулс на активност, на неприемане на възможността човек да убива човек. Мишкин не отделя поглед от това, което се случва. Със зараждането на жеста на състрадание, започва същинският Мишкин. Важно е да се замислим за етимологията на тази проява. Състраданието, това е активно, чрез действие, да поемаш страданието на другия, да се опиташ да му помогнеш да го понесе, да го просветлиш, да го спасиш. Целият роман е за това – че има един идиот, който усеща и след това осмисля предназначението си да емпатира в отсрещния и да се опита да му помогне. Този жест на емпатия отсъства в днешния човек, отсъства от неговото мислене, от мярката му за общуване даже. Всеки признава само своята гледна точка и това са монолози, диалог няма как да стане, защото, за да се получи диалог, дори спор, ти трябва да допуснеш другата гледна точка, ти трябва да се поставиш на мястото на отсрещния. Това е идиотизмът на Мишкин, това изследва представлението“ – споделя Маргарита Младенова.
По традиция спектаклите на театрална работилница „Сфумато“ носят почерка на ателиета, а актьорите са много млади – студенти или току що завършили. „Преди всяко представление ние правим репетиция. Почти на всяка от тях променяме по нещо . Това е следствие от факта, че ние наблюдаваме – как протича репетицията, как публиката приема спектакъла след това, къде изпуска нещо, къде нещо я разсейва. Следим каква е реакцията. Това е рецепта, която помня от големия руски режисьор Анатолий Ефрос, който казваше, че е много хубаво режисьорът, че даже и актьорите, ако могат, да гледат внимателно кои са тези хора, които идват вечер да гледат представлението, какви са те, за да имат по-конкретно усещане за тях като индивидуалности, а не просто като публика, като тълпа. За мен е важно кои са хората, които аз ще занимавам в моето представление с образа на Ставрогин, как ще го приемат те - един интелектуалец, един много чаровен, енигматичен и харизматичен човек, който е изпаднал в криза, който се е поддал на най-зловредния бяс и е прелъстил едно малко момиченце. Трябва да знам с кого споделям това. Кои са тези хора, които ще бъдат своеобразни изповедници на героя на моето представление. Мисля, че този почерк е нещото, което поддържа нашите спектакли винаги свежи и нови, те не се повтарят, те не са изработени веднъж завинаги“ – отбеляза Иван Добчев.
Полина Петрова
Четете още:
Цветана Манева: Българската драматургия има специално място на „Варненско лято“
С постановката „Албена“ на театър „Българска армия“ откриват 26-ото „Варненско лято“