Проф. д-р Виолета Йотова
Проф. д-р Виолета Йотова е специалист по педиатрия и детска ендокринология. Ръководи Първа детска клиника към УМБАЛ „Св. Марина“ – Варна. Председател е на Управителния съвет на Съюза на учените във Варна, председателства и Комитета за следдипломна квалификация на Европейската асоциация по детска ендокринология – най-голямото сдружение на детски ендокринолози в света. Благодарение на дружеството, проф. Йотова е донесла в България методики, улесняващи диагностицирането и лечението на пациентитe. От 2016 г. ръководи Центъра за редки ендокринни болести, който е част от европейска рефернетна мрежа (Endo-ERN). Нейна мисия е да създава условия за работа на младите и способни бъдещи лекари тук.
Проф. Йотова и нейното становище по жизненоважните теми, засягащи българското здравеопазване…
Всички от семейството ми до моето поколение са свързани с медицината. Свекърва ми е медицинска сестра, майка ми е лекар, съпругът ми е кардиолог, баща ми беше фармацевт… сега тази линия се прекъсна, децата ни няма да бъдат медици. Не съжалявам за това – всеки трябва да следва призванието си и ако чувства, че то е друго, да се насилва заради семейната орис, ще бъде един може би не лош лекар, но един нещастен човек, защото няма хобито му да бъде негова професия.
Много често професията ни е обект на нападки, защото хората срещат и медици, не дотам приели лекарската професия като призвание…
Но е важно да устоиш. Когато за първи път отидох на специализация в Холандия през 1993 г., разликите между нас и света бяха огромни. Едва преживявахме, но желанието да научим повече не позволяваше да се оплакваме, напротив – бях щастлива, че се докосвам до нови методи и познания. Сега нещата са много по-различни, светът е отворен и ние сме много по-равни в него.
У нас
твърде лесният и непосредствен достъп до лекарите от всички нива не е от полза за никого
Това, че в даден момент е удобно да запиташ нещо лекаря, не означава че той може на секундата,150 пъти за деня, да превключи на различна тематика и да даде адекватен отговор. Така започва една преумора и едно пренатоварване, което води и до излишно напрежение. Апелът ми към гражданите е малко повече да уважават лекарите си, особено тези, на които вярват.
В страните от Европейския съюз този проблем е решен с ограничаване на достъпа до специалиста. Има определено време, в което пациентът може да зададе всичките си въпроси. Тогава лекарят е изцяло на негово разположение. Другото води до понижаване на качеството и почти винаги до не съвсем добре свършена работа по отношение на пациента. Това, което трябва да се случи занапред, е малко позатваряне на успешните звена, за да могат да оцелеят. Това е моята мисия. Искам да запазя младите лекари и да ги спася от негативизма, който се излива наоколо.
Когато колбасар извърши престъпление, обикновено той си е виновен за това, а не цялата му гилдия
Когато обаче се разкрие престъпление в медицинските среди, петното веднага се прехвърля върху цялото съсловие. Престъпниците трябва да си понесат заслуженото, но начинът на коментар хвърля едно незаслужено подозрение върху всички. Това намалява доверието на хората в лекарската професия, което неминуемо пречи на лечението на пациентите.
Нещата трябва да бъдат малко по-премерени. Не може с лека ръка да се прехвърля всичко върху всички. Така сами подкопаваме основите на изграденото в продължение на десетилетия.
Един добър лекар не може да се създаде за две или три години
За да стане един лекар достатъчно полезен и като обучител на по-младите, са му необходими минимум 15-20 години. Нашата система не може да се обновявява, докато младите лекари заминават. Много често се говори, че заминават заради заплащане или по-добри условия на труд, но мисля, че в нашата професия това се случва основно по две други причини. Първо заради хаоса, който цари в системата, която се „реформира” от 1991 г., и създава несигурност по отношение на пътя напред. Второто е - отношението на обществото.
Не може да има такъв крещящ негативизъм и неуважение към професията ни
Светът в медицината и науката на запад се урегулира и нормализира. Върви в една посока и има приемственост между отделните правителства. У нас от 17 години няма никакво увеличение на здравните осигуровки, а над половин милион българи продължават да са с несъбрани вноски. В същото време медицината се развива и нуждае от по-нови и по-модерни апарати и лекари, медицински сестри и помощен персонал, от повече средства.
Мит, който слушам от 25 години, е, че всички заболявания могат да се лекуват и с най-старите лекарства… На това бих казала, че и с каруца може да се стигне от Варна до Провадия, но
едва ли някой от управляващите ще пожелае да се качи на каручка в наши дни
Всеки би искал по-модерно, по-бързо и по-комфортно превозно средство. Това е разликата между старите медикаменти и новите, които изискват повече средства. Всичко това изисква едно национално човекоотговорно поведение. Да бъдат призовани хората да си плащат здравните осигуровки, ако искат по-добро здравеопазване. Държавата да се погрижи да няма узаконено беззаконие, като например лечебни заведения или центрове, които лекуват само една диагноза, а не хора. И ако тази „диагноза” се разболее от друго, например от пневмония, да я прехвърлят в държавно заведение.
Нито веднъж за последните 20 години някой не определи кой е основният стълб на здравеопазването. На кого разчита, когато трябва да се спаси живот…
Защо са необходими малки болници, празни, на километри от най-близкия областен град, където няма как да се поддържа медицина на високо ниво. Нима не може да се организира спешно отделение с възможност за придвижване на тези хора? Структура, която да ги стабилизира и транспортира, когато имат нужда от болнична помощ. Не да се качват по автобуси и да пътуват сами.
Стигам до извода, че у нас всичко, което изисква труд и себеотдаване, се неглижира. Аз се чувствам винаги наранена, когато родител, чието дете лекуваме, идва с въпроса от какво имаме нужда и какво да донесе…
В клиниката, в която работя, имаме нужда единствено от уменията и силите си, за да можем да помогнем на пациента да бъде спасен
Наскоро отбелязахме 30-годишен юбилей на интензивното ни отделение, което е най-добрата детска реанимация в Източна България. Отделението посреща най-тежко болните деца от кърмачета до 18-годишна възраст. Имаше много прегръдки, цветя, благодарни родители. Повечето хора си тръгват от тук с децата си. Спасени. Силно сме снижили смъртността в отделението и сме подобрили взаимодействието между персонала и родителите. Това е едно от нещата, които дължахме на Варна и на околните градове.
В последните 25 години с общи усилия успяхме да направим една структура по детска ендокринология и диабет, за която се твърди, че е видима на Балканския полуостров и се отличава дори сред международни такива.
Забележими сме на европейско ниво
и това ме удовлетворява до степен да ме компенсира за това, че нямам свободно време. Радва ме и това, че най-добрите студенти, най-преданите и най-отговорните, които практикуват при нас, не отиват на терминала за чужбина. Остават тук.
Затова имам още един апел, отправен към колегите ми. Да си набелязват и да правят интересен живота на студентите, които заслужават да бъдат задържани – чрез ясна пътека за кариерно развитие, възможности за специализация, поставяне на подходящи задачи и тяхното отчитане… Това, разбира се, отнема времето на ръководителя, но е много важно за бъдещия добър лекар.
Много често упрекваме младите хора, но според мен те нямат никаква вина. Особено важно за тях е да могат да специализират в чужбина. Сравняването с водещите в дадена област е това, което кара младите специалисти да имат самочувствие и да се чувстват добре от факта, че макар да работят в нашата страна, имат същите познания и същите възможности за работа като колегите си навън.
На бъдещите медици бих казала, че
нито за миг не съм съжалила, че съм останала в България
Животът на лекар тук е интересен. Винаги има какво още да направя. Не е прошнурован, както е в западния свят - достатъчно съм специализирала там, за да зная. Лекарският свят там е чиновнически. Единици са тези, които действително могат да се отличат. У нас - дал Бог възможности за изява, а добри лекари ще трябват все повече и повече.
В отделението работим и много наука, защото един истински лекар винаги трябва да се занимава с научни изследвания. Това го има и в древните послания. Ако не си любопитен към това, което е все още неизвестно, ако не искаш да допринесеш към него, влизаме в категорията на занаятчийството, което няма нищо общо с лекарската професия. А когато имаме необходимост от по-високо ниво на компетентност, например генетична диагноза, имаме контакти по цял свят и също можем да го осигурим. Упорито започваме да работим модерна генетика и във Варна.
Освен пряко свързаните с нашата работа педиатрия и детска ендокринология много се занимаваме с изследвания в областта на общественото здраве. От години работим за промяна в поведението и настройките от най-ранна детска възраст и въздействие върху цялото семейство, с цел бъдеща превенция относно застояването и наднорменото тегло.
Работим с много хора. Около 1200 варненски семейства се включиха в първия ни проект “Той Бокс” чрез детските градини в града. А сега над 2000 семейства участват е програмата “Фийл4Диабетес”. Работата в тази посока е съвместна, защото собственото добруване винаги преминава през общото добруване.
Няма сценарий, при който 80% от населението да е добре, при положение, че околната среда и системата и на управление не са добри.
Децата от малки трябва да се възпитават в поемане на отговорност…
Майка ми е детски ревмокардиолог с дългогодишен стаж. Израснала съм в семейство, в което баща ми беше с хронично заболяване. Цялото ми всекидневие още от училищната ми възраст беше свързано с отговорност. Но аз съм и плод на друго време. Времето, в което личността оставаше назад от общото. Това е важно особено в юношеските години - ако нямаш някаква обща кауза, себеиздигането на пиедестал, себевъзвеличаването води до много лош край.
В момента наблюдавам, че
масово липсва правилната себеоценка в обществото, семейството и училището
Хора например, които не могат да изпеят една нота или да изрецитират един ред, се мислят за велики певци и литератори. Това води до липса на правилна себеоценка и се вижда във всички професии и на всички нива. Като ръководител много внимавам да съм винаги спокойна и усмихната, за да мога с по-меки думи да кажа на някого директно в очите, че работата му не струва и че ако продължава така, няма да стигне до никъде. И преди да искаме от училището и образованието да се променят, това, което може да се направи, е семейството да си промени отношението към децата. Да ги възпитава в труд и отговорност още от 2-3-годишна възраст. Човек, който никога не е пренесъл една чаша от едно място на друго и не знае, когато това е негово задължение, не може да достигне до върхове в професията си.
Хубавото при нас, българите, е, че сме една страхотна нация, много надарена, много интелектуална и подобни малко самонадценили се млади хора, които идват при мен, са „поправими” в по-голямата си част. Много се надявам да ми стигнат силите, защото се изисква много работа на различни нива, освен конкретната научна, лечебна или учебна дейност, която трябва да свършим. Започваме с възпитанието, отговорността, срещата с трудностите… Защото животът е крехък. Хората загиват.
А тези млади хора трябва да могат да понесат и това
Те не бива да бъдат събаряни и унищожавани тогава, когато животът за тежко болен пациент приключи. Не бива да се самообвиняват, а да се самоанализират, за да може всички стъпки, през които се преминава, да бъдат усъвършенствани. Младите хора, които за първи път се срещат със смъртта, понякога изобщо не са чували, че животът приключва така. Според мен това се дължи на много стерилната среда, в която се живее днес.
Ако искаме да оцелеем като общество и като народи, защото това не е явление само за нашата страна, трябва да сме гъвкави и да намерим нови начини за възпитание на младите хора в поемане на отговорност.
Работата с деца много ме мотивира. Те понякога са много по-болни, отколкото възрастните, но шансовете им за оздравяване винаги са по-големи. Защото това е зараждащият се живот, младият организъм, който може поради пластичността си до голяма степен да преодолее последици от много тежки заболявания.
Работя в тази болница от 26 години. През първите шест години за целия период имах един пациент с рядкото заболяване дефицит на растежен хормон. И детето не можеше да бъде лекувано, защото никъде в България нямаше лечение за това заболяване. Сега, само през тази година, имаме 16 новодиагностицирани деца. И там се опитваме да бъдем обществено отговорни, тъй като много от пациентите идват късно. Тогава е много трудно да се направи каквото и да било. Затова започнахме програмата GrowInform - мащабна кампания за ранно откриване и навременно лечение на състояния с проблемен растеж.
Много смели хора трябва да бъдат педиатрите
Те не трябва да се огъват, трябва да имат силите да работят с много хора, защото педиатричният пациент никога не идва сам. Колкото са по-уплашени хората, толкова повече близки придружават болния. Това го видях и в Африка на едно свиждане. Не бях виждала толкова много хора, нямаше къде да хвърлиш яйце да падне на земята. Оказа се, че в тяхното общество, когато има болен в болница, всички негови близки трябва да са там, защото иначе останалите може да помислят, че който отсъства, го е урочасал... И тук при нас колкото по-уплашени са хората, толкова повече са придружителите. Те имат нужда да се групират, да се съюзят и да си дават сили. На нас това много ни говори…
Едно от нещата, които се изискват от лекаря, е да бъде дистанциран от прекомерната емоция. В САЩ тренират лекарите въобще да не проявяват емоция и да се отнасят към хората като към неодушевени предмети. Това според мен е много пагубно и никак не е правилно, защото има опасност лекарят да не постъпи винаги в най-добрия интерес на пациента. А ние за какво сме, ако не мислим преди всичко за пациента!
Съчувствам и изживявам по същия начин както близките на пациента,
но в същото време пречупено през усилията да помогна. Ако мога да дам сравнение, когато човек има много жесток проблем у дома, но трябва да направи нещо, за да го преодолее, няма време за вайкане. Действа. Тогава тревогата и съчувствието остават на заден план.
Когато изходът е благоприятен, а в годините при нас това все по-често се случва, това носи едно допълнително удовлетворение и усилията по време на лечението приличат на адреналина, който те залива, когато правиш нещо екстремно.
Когато изходът не е добър, започват самооценката и анализът защо се е случило… Винаги се стремя да правя анализ, който да не е личен, а общ, за да могат да се направят съответните изводи.
И при неприятни фатални изходи,
когато застане лекар, който е леко неуверен и не гледа хората в очите, това не е, защото той е виновен!
Това е, защото в момента той мисли кое точно от всички неща би могло да се направи по-добре, за да може наистина да се помогне. Отговорът от моята гледна точка на лекар с дълъг опит е, че има случаи, в които няма какво повече да се направи…
Извън работата, която поглъща цялото ми време и внимание, нямам хоби, което да преследвам, но много обичам да чета. Чета по време на пътуванията ми, като напоследък съм се насочила към криминални скандинавски романи. Те не изискват много да се замислям и бързо мога да се пренастроя. Обичам да излизам с приятели, обаче действително нямам достатъчно време и за това. Обичам да ходя и на кино, но ми се случва не повече от 2-3 пъти годишно. Оскъдното ми свободно пространство е изпълнено с разговори с децата и семейството.
Всъщност, никой не ме кара да правя всичките неща, с които се занимавам. Работата ми е моето хоби и смисъл на живота ми и оставя у мен чувството за изпълнен дълг.
МАРИАНА СТОЙКОВА
Четете още: Рoсица Тончева: Ролята на съдията не е само в сухото произнасяне на присъдата