Ели Маринова
Снимка портрет Пламен Гутинов
Не по дрехите, по очите посрещам хората. Или ми отварят прозорец, през който да надникна, вляза и остана, или…“благодаря за вниманието, довиждане“. Така общувам с хората аз. Знаех, че ще се срещна с художник от Македония. Име? Не помня. Признавам си. Нито бях чувала за него, нито бях виждала негови картини. Понякога така е по-добре. Срещаш твореца като чисто бял лист. И започваш да пишеш, заедно с него една съвършено нова среща. Излишно е да уточнявам, че той говори на македонски и се разбираме прекрасно. Тасим Кадрия има две лазурни очи, като Охридското езеро през юни. Всичко друго забравих да гледам. Стара душа. Личи му. Скромен и спокоен като земята, от която иде. Роден и израснал в с. Ступчане, на 7 км. от Куманово. Подава ми брошура с негови картини. Интересен рисунък. Вече знам, че имам многопластов събеседник. „Македония е една малка и колоритна земя – точно като моите картини. Започнах да рисувам в 1 клас“ – споделя художникът.
Тасим, помниш ли какво нарисува за първи път?
Първото нещо, което нарисувах, бе мама. Тя беше неграмотна, но имаше природната дарба да рисува и да пее прекрасно. Никога няма да забравя как правеше формите върху листа – с един замах. Моите учители, които ме учиха на рисуване, също бяха неграмотни. До средното училище не е имало кой да ми помага по пътя на изкуството. Условията във високопланинското село бяха тежки. Няма листи, няма моливи, бои, маса, на която да работя. Като ме виждаше да рисувам, баща ми казваше: „Стига, вземи да правиш нещо друго“. Аз казвам: „Не искам, само това ми се прави“. Така започна първото ми рисуване. До нашата къща имаше голяма река. Рисувахме по пясъка. После плодовете на бъз нанасяхме по телата си. И по земята, доколкото можеше. През 70-те години сложиха първия асфалт. Каква радост беше само!
Накъде пое после? Една артистична душа винаги се лута между различните изкуства, преди да намери пътя си.
После завърших гимназия. Но там ни учеха повече история на изкуството. Чудех се дали да стана артист или художник. Аз съм албанец, не знаех добре македонски. Баща ми не ме пускаше до Прищина, че беше далеч – да се уча за художник. Опитах в Скопие, в Художествената академия. От 200 кандидати приемаха само 18. Уплаших се като ги видях как рисуват. Аз си имах свой метод на рисуване. Дялках лицето на човек по свой начин, без много реалност. Научих много в другите области, които не познавах, добих умения по скулптура и графика, работа с бои. През 1984 г. завърших Художествената академия „Св. Климент Охридски“ в Скопие, специалност живопис, при професорите Ристо Калчевски и Рубенс Корубин. Първата ми самостоятелна изложба бе през 1989 г. в родното ми село Ступчане.
С каква техника предпочиташ да работиш?
Четка и текструра, харесвам да работя с пясък и с маслени бои. Обичам релефа, него постигам с много текстура. Мислех как да направя платното по-реално, по-нестатично. От детството ми остана любовта да търся и намирам пластика, обемност. Често ползвам шпакла.
Ти си пейзажист.
Да, в моите картини ще видиш предимно природни гледки. Когато ми се напълни душата с красота от пейзажа, рисувам малко по-абстрактни неща. Аз съм и учител по рисуване в родното си село.
У нас казваме „Художник къща не храни“. Как е в Македония?
Така е и у нас. Но аз и не искам охолство. Не рисувам, за да продам всичко на всяка цена. Давам си сметка, че няма да стана милионер с рисуване на картини.
Помага ли ти интернет?
Определено да. Продавам и там. Разбира се, че се радвам всеки път, когато някой оцени моя творба и я купи. Но преди всичко се чувствам горд, че от нищо правя нещо хубаво, храня си душата и се занимавам с чисто дело. Аз нямам за самоцел да продам нещо. Ако се продаде, добре дошло. Но не е задължително. Ако не зависех от това, да оцелея, не бих си продавал картините.
Нужен ли е на художника имиджмейкър според теб? Някой, който да се грижи за продажбите, за налагането на името.
Досега съм продавал сам, но мисля, че е добре да има такъв човек. Да мисли за организация на изложби, цени, прояви. Ние, артистите сме с мека душа. Влиза ти в ателието човек, виждаш, че няма пари и му казваш – заповядай. Трудно е да продаваш за малко пари. Предпочитам да подаря картина.
От натура ли рисуваш? Или си помагаш с фотографии?
Рисувам и от натура, и от мои снимки, ходя много по планините – през есента, дори през зимата. Не ползвам цялата снимка, а само част от нещо, което ме е впечатлило. Бягам от реализма, но не променям всичко, нека все пак да се вижда, че е пейзаж.
Обичаш да рисуваш завоалирани символи.
Обичам символиката. На това ме научи комунизмът. Тогава уволняваха за свободомислие и несъгласие със системата. Аз се научих да кривя, да рисувам завоалирано, да влагам послания. Повечето хора виждат едно, а в дълбочината на платното има символика. През 1987 г. ние, младите колеги усетихме, че идва края на системата. Няколко души не бяхме от послушните. Бяхме на крачка от уволнение. Не членувахме в Партията. Тогава беше много популярен символът на победата – вдигнати два пръста като латинското “V” – victory (победа). Но ако посмея да нарисувам откровено този знак, ще остана без работа и ще си имам проблеми. Получих поръчка от директора на училището да нарисувам картина. Но да нямало нищо политическо в нея. Цяла нощ рисувах. И нарисувах отворена книга, от която се виждаше слънце, гълъби и орел. Приеха я. Малцина познаха, че това си беше чисто и просто знака на победата. Така е и с женското тяло. Моето обкръжение е мюсюлманско. Няма как да покажа голи жени. Не е прието. Но аз исках. Скришом. Направих три големи картини. Уж пейзажи, с текстури, но всъщност бяха женски тела. На една от тях - жена и мъж. Завоалирани.
Как стигна до Варна?
С мениджъра Анелия Ангелова. Запознахме се във Фейсбук. Не съм идвал повече от 17 години във вашия град. Тогава ми харесваше повече. Това ми е първа изложба тук. В момента картините ми са в галерия в Аспарухово, но от 13 юли ще са в салона на радио „Варна“.
Кажи ми за семейството си
Ние сме четирима братя, 3-мата рисуваме. Двама сме професионални художници. Единият ми брат е професор в Тетовския университет. Синът ми е скулптор. У нас, в моя дом все още пазим ценностите на семейството. Чисто, подредено, с усет към красивото.
Уморен или по-скоро зареден с енергия си след като си рисувал през целия ден?
Зареден догоре с енергия в края на деня. Забравям да ям като рисувам. Имам две ателиета – у дома през лятото и едно в училище. Работя с децата. Не им пипам работите, но само ги напътствам. Понякога, докато рисуват те казват „не ми се получава“. Аз не им давам да скъсват творбите си. Казвам – оставете ги така. После, като си отидат, аз минавам, лекичко пипвам тук и там, ако се наложи и на сутринта те казват „Ама защо тази картина сега изглежда по друг начин? Станала е по-хубава“.
Рисуваш ли нощем?
Не. Само като по-млад. Нощем цветовете са други. Аз не рисувам всеки ден. Трябва да имам вдъхновение. Това изкуство не бива да е комерсиално. Трябва да има душа. Нямам пейзаж, който да е нарисуван по поръчка, насила.
Разкажи ми с няколко думи за изкуството си
Харесвам различни стилове в изобразителното изкуство, но не харесвам изкривеното в картините. Трудя се много в боите и перспективата. Преминавам в тоновете и преливам по свой начин. Това, че съм преживял война, до голяма степен е оставило отпечатък в картините ми. Вижда се моята душевна оценка за всичко, което видях. Изкуството е свобода. Моите контрасти в цветовете са моят бунт. Той не е силен, плавен е. Аз не тая обвинение към никого. Въпреки психическата травма, която нося, аз нямам гняв.
Усеща ли се дирята от войната в душата ти?
След войната, беше пълна тишина. 6 месеца без ток. От 500 къщи, бяха останали само две. Всичко беше срутено, сравнено със земята. Месец и половина стоях там, видях как от нищо се гради. През 2006 г. се върнах във факултета и учих още 2 години. Един професор, Станко Павлевски, специалист изкуствовед, ни вадеше душата с изискванията си. Дребен, но много взискателен. Караше студентите да правят портрети, силуети, желязо, гипс. Искаше много труд. Беше ни задал задача да направим скулптура. Сетих се за гранатите, останали от войната. Направих скулптура от 20 гранати. Дойде време да я покажа в университета. В залата всички колеги бяха македонци, само аз - албанец. Внесох произведението си от гранати. Професорът ми каза – остави това тук и обясни какво е. В началото аз използвах завоалирани думи. Не смеех да им кажа какво си мисля. Той каза „Не ми казваш истината, аз не се плаша, говори ми директно“. „Добре – казах. Още докато влязох, аз ви сканирах. Някои колеги се уплашиха да не би да ги гръмна с истинска граната. Камъкът (условно казано), който вие сте хвърлили в моя дом, аз ви го връщам във вид на изкуство, любов и болка. Насред Скопие“. Професорът не каза нищо. Работихме, работихме и след 6 месеца ми каза: „Ти си завършил. Не те искам повече. Никой от колегите да не ми сърди, че го освобождавам. Той просто е завършен творец. Свободен си“. Бил е толкова впечатлен от моята творба с гранати, че всички преподаватели дойдоха да видят скулптурата в годишната изложба на университета. Това беше през 2007 г., шест години след войната.
На 13 юли от 18.30 ч. се открива изложбата му в арт салона на радио „Варна“. Тасим Кадрия е от художниците, които е добре да видите. Макар че рисувам, не обичам да описвам изобразителното изкуство с думи. Струва ми се нелепо. Нека изкуствоведите да диплят красиви и сложни думи. Това е изкуство, което се гледа. И усеща след това. И преживява. От негово име ви каня да преживеете усещането му за красота, светлини, сенки и форми.
Четете още: Руменка Николова: Плъстенето е сред най-древните занаяти