Росен Пирински: По пътя към духовното навалицата оредява

Има хора, в очите на които никога не можеш да прочетеш възрастта им. Тя не е изписана нито по лицата им, нито по тялото. Те са на една постоянна възраст. Не, че това някога ги е вълнувало. Обикновено са артисти или пътешественици. Каквото и да са, вероятната причина за отсъствието на възраст при тях е свободният дух. Видях Росен Пирински за първи път, когато бях дете на 10-ина години. Говореше странни неща за някаква странна философия йога. Хем било физически и дихателни упражнения, но хем не било само това. Знаех, че е художник и странник. Минали са доста години, а го намирам по улиците на морска Варна пак надвесен над боите и платната. Условно казано „платна“, защото той рисува върху всичко, но рядко върху канаваца.

Интересно ми е да видя метаморфозите на творбите му, задобрялата му художническа ръка, помъдрелия поглед, белезите, които животът е оставил върху него. Родом е от Разград, има търновски, софийски и варненски период. Определя местоживеенето си като „накъдето ме задуха вятърът“. Най-недолюбваният въпрос, на който му се налага често да отговаря, е къде е учил да рисува. Казва, че това не се учи в училище, а пред платното. Докато работел като модел в Художествения факултет на Великотърновския университет в продължение на 7 години и обикалял по ателиетата, наблюдавал кой как рисува и обяснява. Виждал е стотици стилове и все пак според него всеки художник има собствен стил. Веднага след казармата започва да прави плакати, лозунги, букви, билбордове, да експериментира с различни материали, да опитва да ги смесва. „Важен е ефектът, внушението. Картината трябва да ти говори, да излъчва енергия. Питали са ме дали творбата ми излъчва нещо. Разбира се, че излъчва, аз съм вложил частица от духа си“, казва Росен.

Смее се, когато му задавам въпрос за

приликата му с Радой Ралин

„Знам, че приличам на него. Работех в София, на Орлов мост. Всеки ден рисувах на улицата, говорех си с хората и продавах картини. Когато откриха паметника на Радой Ралин на ул. „Плиска“ в столицата, една сутрин, още сънен, си вървях към моето работно място и…се заковах като гръмнат. Казах си: кога съм позирал, защо не помня? После се окопитих и разбрах каква е работата“.

ПРИЛИКАТА с Радой Ралин е очевидна.

Когато казвам, че Росен е див, нямам предвид само бунтовническата душа на твореца. Той наистина така си мисли, действа и вижда нещата от живота. Имал е неприятности в старопрестолния град, където дълго се е борил за каузата да бъде изградена там улица на художниците (по примера на ул. „Арбат“ в Москва). Заради отказа на местната власт да му съдейства се затваря в себе си и спира да рисува за няколко години. Остава без дом и минава през иглени уши, за да разбере, че изкуството все пак е неговият път. Отворен е за среща с галеристи и собственици на арт-ателиета, но в повечето му досегашни срещи с тях го е накърнявало унизителното изискване да принадлежи към нечия школа.

Твърди, че Варна го посреща с отворени обятия. Обожава контакта с хората и се е заклел пред себе си, че няма да даде свои творби в галерия. В момента рисува стъклопис и смесена техника върху картон. Обича да твори с акрил, туш, бои за стъкло. Харесва микро-формата – картички, малки платна, миниатюри. Смята, че само по този начин успява да запечата всичките си идеи. А и така те могат да достигнат до повече хора. Цените са символични, а ръката и умът му постоянно са заети.

Не му се говори за йога. Познава добре китайските здравословни практики тай чи и цигун. „За тях не се говори, в тях влизаш и оставаш вътре завинаги“, споделя художникът. Изводът, който може да оформи след толкова години познанство с тези източни философии, е, че колкото повече задълбаваш в истината, толкова повече оставаш сам. Защото пътят е навътре съм себе си, а и защото по пътя на духовното навалицата оредява. Накрая оставаш насаме със себе си. Добре му е така, макар понякога да е тежко. Има голям син, на когото помага с…книги и мъдрост.

Характери

Понеже сградата на Патриаршията на хълма Царевец присъства в много от последните му творби, а и виждам, че стъклописите му са икони на известни светци, го питам за религията. Прави разлика между вяра и религия. Рисува Патриаршията, защото е останал пленен от магията на светлинното шоу „Звук и светлина“. Преоткрил е техниката монотипия – рисуване с един-единствен натиск върху стъкло, след което творбата се отпечатва на картон само в един екземпляр.

ТЕХНИКА, КОЯТО Е ТЪРСЕЛ в продължение на години.

Има няколко постоянни образа, които откривам в творбите му. ХИТРУШАТА. Тя е навсякъде. По улиците, институциите, у дома. Това е човекът двуличник, хитрецът, оня, който винаги ходи с маска и не знаеш кой се крие отдолу.

АРЛЕКИНЪТ. Класическа тема в изкуството. Обича го. „Това съм аз, това е поетът с китара, уличният артист“.

МОМИЧЕТО ИНДИГО. Питам – това не е ли щампа? „Каква щампа? Има ги тези хора. И аз преди си мислех, че индиговата аура е търговски трик. Не е. Няма да повярваш колко са различни и интересни – споделя Росен. - Когато за първи път срещнах момиче индиго, останах потресен. Тя знаеше 8 езика, интересуваше се от астрология, математика, природни науки. Но рисуваше всичко тъмно, което вижда в човека. Просто тя беше такава. Искаше да съм и учител. Сбогувах се с нея навреме. Аз съм търсач на светлината.“

ПРОДАЖБИТЕ. „Да, важни са, разбира се. Ще те излъже този художник, който ти каже, че за него не е важно. Ами аз от това живея. Не са ми самоцел. Но рисуването е като плуването. Започваш и това увлича. Когато продам нещо, тичам да си купя още материали. За мен обаче контактът с хората е незаменим, настройва ме положително, зарежда ме. Радвам се да видя лицето на човек, който току-що си е купил моя картичка, миниатюра или картина. Това е моята награда. Затова съм уличен художник“, допълва Росен Пирински.

Не харесва реализма. Обича самия творчески процес и всичко, което произтича от него. „Интуицията ме води в новаторството. Не ми трябва детайл. Търся характера. Той определя формата. Харесвам нестандартното мислене във всяко изкуство. Ето, например обожавам новатори като ексцентричния австрийски архитект Хундертвасер, чиито проекти са символ на единство между човека и природата. Дървета и трева растат върху покривите и балконите, а интериорите му сякаш са продължение на неговите еуфорични картини. Дразня се от глупави текстове и постни мелодии в песните, от еднотипното мислене. Словото е вибрация и обмен на мисли. Както и рисуването“, завършва художникът.

ЕЛИ МАРИНОВА

Снимки АВТОРЪТ

Хитрушата