Почитаме паметта на преподобния Никита Мидикийски, Изповедник

На 3 април църквата чества паметта на преподобния Никита Мидикийски, Изповедник. Той бил родом от малоазийската област Витиния и живял през VIII-IX век. Малък останал сирак от майка, но баща му успял да му осигури добро образование.

Ученолюбивият младеж усвоил както светските, така и духовните науки, четял редовно Свещеното Писание и съчиненията на светите отци. На младини още Никита пожелал да стане монах и отишъл в Мидикийската обител, близо до град Триглия (до днешния турски град Бурса, южно от Мраморно море). Проявил голямо усърдие в монашеския живот и придобил много добродетели.

Благодарение на високата си образованост и острия си ум, той бил полезен на цялото братство, включвал се и в споровете с иконоборците, които десетилетия наред смущавали цялостния обществен живот в империята. А тези времена били наистина трудни за православните християни, защото със засилването на иконоборството и много от властниците, които били иконоборци, преследвали и наказвали по различни начини иконопочитателите.

Преподобният Никита, който междувременно заради многото си добри качества бил избран за игумен на Мидикийския манастир, станал един от водещите защитници на иконопочитанието. Затова обаче на два пъти бил изпращан на заточение по времето на император Лъв V Арменец, като при първото си заточение престоял извън обителта си шест години.

А когато се завърнал от второто заточение, вече стар и уморен, той се уединил северно от Цариград, вероятно някъде по Босфора. Искал да прекара остатъка от земния си живот в безмълвие, пост и молитва. Запазени са и писма до него от преподобния Теодор Студит, игумен на Студийския манастир в столицата, виден богослов и писател, допринесъл много за възстановяване на иконопочитанието. Преподобният Никита се упокоил в 824 г. и тялото му било пренесено с кораб и погребано в неговата Мидикийска обител.

На 3 април честваме 145 години от обявяването на София за столица. След Освобождението на България София е обявена за столица на 22 март (стар стил), 3 април (нов стил) след единодушното гласуване от депутатите в Учредителното събрание (10 февруари-16 април 1879) във Велико Търново.

Предложението е на един от първите български историографи, съосновател на Българската академия на науките проф. Марин Дринов. Мотивите му са географското разположение на града и потенциалът за икономически растеж. Предложението е подкрепено от депутата Драган Цанков, който по време на дебатите в Учредителното събрание  казва: „Ние имаме две столици - Търново - историческа, и София - правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да си остане за резиденцията на княза, а в Търново да става коронацията на княза”. Когато София става столица, в града има 11 694 жители, 2 училища, 10 хана, 120 дюкяна и 3306 къщи. Според първото официално преброяване на столичани през 1880 г. жителите на София са 20 856. 

Гербът на София е одобрен на 29 март 1900 г. от Софийското градско общинско управление, който е по проект на художника Харалампи Тачев. Създаден е по повод участието на България в Световното изложение в Париж. През 1900 г. на 24 април с Указ 115 на княз Фердинанд  е утвърден, а през 1911 г. е добавен девизът на столицата „Расте, но не старее“.

На 3-ти април 1860 г. се ражда официално съвременната българска нация, когато по време на светата възкресенска литургия в българската църква „Св. Стефан“ естественият лидер на българите епископ Иларион Макариополски вместо да изрече името на цариградския патриарх Кирил VІІ обявява, че родната църква не зависи от друга власт.

Днес е обявено Българското Възкресение. Това събитие дълго време е малко или повече крито от атеистичната комунистическа историография, но е разкрито от Тончо Жечев, който неслучайно го нарече „Българският Великден“.

На тази дата през 1990 г. Народното събрание гласува законите за изборите, за политическите партии, за разтурване на Държавния съвет на Народна република България и избира Петър Младенов за председател (президент) на Република България. През същият този ден БКП се преименува на Българска социалистическа партия. Две години по-късно, пак на тази дата, парламентът приема закона за поземлената собственост и частното стопанисване на земята в България, чрез който се връща одържавената през комунизма земя на нейните собственици.