5 мита за кризата в Ивицата Газа

Израелците и палестинците навлязоха в нов кръг на насилие от безкрайния си конфликт. Как стигнаха до тази каша? И нещо по-важно, как ще излязат от това? Ето пет мита, които трябва да бъдат поправени.

1.Неуспехът на мирния процес на Джон Кери доведе до кризата.

Има много негативи в това да прекараш 9 месеца в опит да постигнеш споразумение между израелци и палестинци, когато такова е почти невъзможно. Но идеята на някои, че опитът на държавния секретар на САЩ да постигне споразумение направи Америка "подпалвач на Близкия Изток" не е един от тях. Ужасното убийство на тримата израелски тийнейджъри от палестинските екстремисти и измъчването и убийството на млад палестинец от израелските екстремисти нямат нищо общо с Кери или с възходите и спадовете на мирния процес.
Кери не успя през април, защото Бенямин Нетаняху и Махмуд Абас не можаха или не успяха да намерят обща основа за допирни точки в много области, като как да се раздели Йерусалим и какво да се прави с палестинските бежанци. Отвличането на трите израелски момчета стана през юни и ако е извършено от клон на ХАМАС, независим или свързан с Газа, няма логика да има връзка с усилията на Кери. Това се отнася и за убийството за отмъщение на палестинския тийнейджър от израелски евреи. Дори ако Кери беше успял, екстремистите щяха да опитат да провалят споразумението. През пролетта на 1996 г. например ХАМАС извърши четири самоубийствени атентата за девет дни и уби 60 израелци, за да гарантира, че мирният процес в Осло няма да продължи след като израелски екстремист уби премиера Ицхак Рабин.

2.Кризата в Ивицата Газа има военно решение.

Няколко от коалиционните партньори на израелския премиер Бенямин Нетаняху смятат, че израелската армия трябва отново да окупира Газа и да унищожи ХАМАС. Но повечето израелци и палестинци знаят, че това не е отговорът. Те са преживели две трагични предистории на този филм. В продължение на три седмици през 2008-2009 г. и една седмица през 2012 г. Израел и ХАМАС се изправиха един срещу друг. Всеки път последиците бяха предвидими: Нито един проблем между Израел и ХАМАС не може да бъде решен със силата на оръжията – може само да бъде управляван. В първия случай Израел обяви едностранно примирие. Във втория се стигна до примирие с посредничеството на Египет. Израел постигна мярка за възпиране, която да продължи до следващия кръг. ХАМАС оцеля политически и попълни арсенала си от оръжия с голям обсег.
Израел не е подготвен да заплати политическата, икономическата и психологическата цена, която ще последва от окупирането на Газа или започването на мащабна военна намеса за унищожението на ХАМАС като организация. Всъщност няма решение, само друг изход, който може да откупи на Израел временно затишие, но няма да елиминира ракетите на ХАМАС.

3.Намираме се на прага на трета интифада.

Насилието на Западния бряг и Газа може да ескалира, особено ако броят на цивилните жертви се увеличи драстично. Фактът, че израелско-палестинският конфликт е неестествено тих през последните няколко години утежнява сегашното насилие. Това не означава непременно, както коментаторите отбелязват, че се изправяме пред нова интифада. Или че тази ще бъде подобна на първата интифада през 1987-1991 г., която беше широко народно въстание на обикновените хора. Втората интифада от 2000 г. до 2004 г. беше самоубийствена терористична кампания, водена от ХАМАС, свързани с ФАТАХ групировки и други организации, която прерасна в продължителна военна конфронтация с Израелските отбранителни сили.
Палестинската общественост пострада много от втората интифада, което предизвика единствено политическо и икономическо бедствие, и не иска да преживява това отново. Социологическите проучвания, проведени в началото на юни, показват, че палестинците са много по-силно съсредоточени върху икономическите си притеснения, отколкото да започват ново мащабно надигане. За разлика от Ясер Арафат, който никога на практика не остави оръжието и почина през втората интифада, президентът Абас нито иска, нито може да ръководи война срещу Израел. Продължителна конфронтация ще изисква и сериозно сътрудничество между ХАМАС и ФАТАХ, а никоя страна, въпреки т.нар. им споразумение за обединение, не изглежда заинтересувана от това.

4.Войнственият Нетаняху няма търпение да удари Газа.

Някои смятат, че антагонизмът на израелския министър-председател към палестинците провокира сегашната криза. Тъй като съм общувал с Биби по време на първия му мандат като министър-председател през 90-те години, съм убеден, че той няма намерение да бъде баща на палестинска държава. Той е единственият премиер от партия Ликуд, който отстъпи територия на Западния бряг. В миналото той е нанасял жестоки удари на ХАМАС, но има репутация на сдържан в сравнение с предшествениците си Ехуд Олмерт и Ариел Шарон.
Днес Нетаняху е човек заседнал по средата: Съветниците му от дясно искат по-експанзивен военен подход. Неговите критици от ляво смятат, че той винаги има възможност за военно засилване. Но от това, което чувам, Нетаняху не иска ескалация, дори ако иска да нанесе на ХАМАС силен удар. Колкото и ужасни да са израелските удари срещу ХАМАС за жителите на Голанските възвишения, това си остава ограничена операция, а не мащабното военно прочистване като във войната на Израел през 2006 г. с Хизбула в Ливан или войната в Газа през 2009 г. Ракетите на ХАМАС с широк обхват, насочени срещу Тел Авив и Йерусалим могат да предизвикат по-голям конфликт, но не защото Нетаняху иска конфликт.

5.Вашингтон може и трябва да прекрати кризата.

Сенатор Джон Маккейн отправи критики към администрацията на Обама, защото не се е включила в кризата в Близкия Изток. Но сега Вашингтон няма ключовите съставки за успешно посредничество. Последното нещо, от което САЩ има нужда, е да укрепва ХАМАС и следователно да отслаби Абас като се ангажира пряко с ислямистката организация. Доколкото египтяните и турците не са подготвени да опитат да свалят ХАМАС, а и самата организация ХАМАС не е готова да го стори, нито президентът, нито държавният секретар имат много лостове с израелците. В момента ХАМАС и може би дори Израел не изглеждат толкова отчаяни, за да прекратят това.
Американските телефони скоро може да зазвънят. Ако този момент дойде, администрацията на Обама може да има полезна роля. Но Америка не трябва да попада в средата на битка, която нито една страна не е готова да прекрати.
………………

Автор на текста, публикуван във в. "Вашингтон Пост", е Арън Дейвид Милър, експерт по Близкия Изток.