Манастирът „Св. Марина“ край Ботево оазис за поклонници

Манастирът на добруджанци, както още е известна свeтата обител край с. Ботево с патрон св. мчца Марина, се намира на около 35 км от Варна. Ако се движите по главния път от Варна за Добрич, на около 6 - 7 км преди с. Стожер ще видите указателна табела, която ви приканва да завиете наляво за селата Крумово и Ботево. Някъде около тази отбивка минава т. нар. граница между областите Варна и Добрич. Решилите да се поклонят в светата обител, трябва да преминат транзит през с. Крумово и кв. „Пясъчник”, преди да достигнат до табелата, канеща ги да напуснат асфалтовия и да продължат по черен път, пресичайки южния добруджански чернозем, да стигнат до оазиса – в буквалния и преносен смисъл – “Св. Марина”.
Оскъдни са запазените сведения за манастира. Във вестник “Македония”, бр. 39 от 23 септември 1871 г., Димитър Станчев, задомен в с. Юшенлий (старото име на с. Ботево), учител, основател на местния революционен комитет, писател патриот, близък приятел с Любен Каравелов и Христо Ботев, помества статията “Дълъп дере”, в която пише: “...Там, в храсталака, извира много студен извор, обграден отвътре с камани колкото гробница, а стените горе ачик, в който се намира хемен до пояс вода, що тече непрестанно и ся изтича по-долу от зданието, дето има особен извод и изтичащата вода образува река. Кара долапи, тоже полива бахчи...”
Авторът съобщава, че тук ставал сбор, на който се стичала цяла Добруджа. Изворът бил собственост на турчина Сали Топчи бей от Добрич и тук той прекарвал лете “сеферич” с харема си. Решил да си направи сарай, но при разкопките изкопали кръст с надпис “Св. Марина”. Той продал цялата местност на дядо Лечо от с. Ботево за два коня, пет кози и три рогозки. Дядо Лечо пък я подарил на Църквата...
Параклисът датира от 1884 г., както и двете къпални – мъжка и женска – всичко върху извора. В аналите на Варненската и великопреславска митрополия манастирът датира от 1940 г. като мъжка света обител. По това време той представлява и граничната зона на България с Румъния. Традиция е било на храмовия празник да има сбор – незабравен от ботевци и днес! Кервани от каруци са се проточвали срещу празника от цяла Добруджа, Варненско, Провадийско, Вълчидолско и т.н. Всеки си знаел мястото – провадийският керван в единия край, до тях каруците на ветренци и т.н... Стари и млади отивали най-напред в параклиса, за да запалят свещ, да се помолят за здраве и упокой на близки и сродници. После се отбивали в къпалните, откъдето вадели с кепчак вода и пиели за здраве. По отколешна традиция някои пренощували в параклиса. Малко е известно днес, че под “пренощували за здраве в храма” трябва да се разбира, че нашите баби и дядовци са участвували във всенощното бдение, което се служи срещу храмов празник.
На празника след света Божествена литургия и водосвета гостите се къпели за здраве. Панаирната глъч била голяма. Младите са виели хора, а старите са се събирали на приказка и блага ракия. Сборът не минавал без някакво събитие – или ще се излее пороен дъжд, или мома ще се обрече във вярност на избраника си... След запустението, което преследва всички църкви и манастири с начална дата 9 септември, в последните години “оазисът” се възстановява. С благословението на Варненския и великопреславски митрополит Кирил и финансовата помощ и сърдечната пристрастност на семейство Бисерка и Петър Петрови от Варна днес манастирът “Св. Марина” има нов облик. Ремонтирани са параклисът с двете къпални. Изградени и изцяло новообзаведени са четири стаи за поклонници, както и магерницата към тях. На храмовия манастирски празник през 2006 г. Варненският и великопреславски митрополит Кирил благослови възобновяването и възраждането на традиционния събор на Марин ден, както е по-известен сред ботевци.
Отново с безкористната подкрепа на семейство Петрови през юли и август 2006 г. манастирът посреща три групи неделни училища – една от Варна и две от Шумен от дом за сираци. Според ръководителите на неделните училища “...децата забравиха компютрите си, сближиха се с естествения заобикалящ ни свят, радват се на тревичките, не искат да се връщат в шумната градска глъч...” Още по-важно е, че в светата обител някои от тях за първи път се изповядаха и приеха вярата в сърцата си.
Лиляна Трънкова