Защо най-забавните хора понякога са най-тъжните?

Робин Уилямс, както и много други комици, сякаш се бореше с демони.

Винаги изпитвам по-силно чувство на загуба, когато някой колега алкохолик или наркоман се самоубива. Може би, защото съм си мислел за това в продължение на години и съм си рязал вените на няколко пъти, докато не бях принуден да вляза в клиника и да остана трезвен една година по-късно, на 18-годишна възраст.

Никой никога няма да разбере какво точно Робин Уилямс е мислил и чувствал, когато е взел решение да сложи край на болката си по начина, по който го направи. Но знам, че той не гледаше на себе си по начина, по който всички ние го възприемахме.

За пръв път срещнах Робин през 1998 г., когато той дойде в комедийния клуб Comedy Cellar в Ню Йорк като гост. Комиците са склонни да подчертават колко са безинтересни, особено когато други, по-големи и много по-известни от тях изпълняват представление.

Но в тази нощ аз забелязах, че нито един от редовните комици не си тръгна, когато приключи скеча си. Ние всички се намерихме извинения, за да се помотаем наоколо. Никой от нас не искаше да го признае, но бяхме наистина развълнувани от представлението на Робин Уилямс.

Това, което ме учуди най-много у Робин бе колко важно е за него другите комици да го харесват. Тази първа вечер, както и по време на многобройните му представления през годините, той винаги се качваше горе и сядаше с нас на "комедийната масата".

Той лесно би могъл да доминира в разговора; ние всички знаехме разликата между него и нас. Робин е един от малкото комици, по-големи от живота, които биха могли действително да накарат цяла маса с други комици да млъкнат и да го слушат. Но той не го правеше. Той се шегуваше и се смееше с нас, за да не се изтъква. И вероятно никога не разбра колко много го обичахме заради това.

Както казват всички, Робин се бореше с депресията и пристрастяването през годините. Толкова много комици, които познавам, сякаш се борят с демоните на себеомразата и самоунищожението. Когато моите саморазрушителни дни приключиха, мисълта за самоубийство винаги е бил там – опция, стояща зад стъкло, което можех да счупя, в случай на извънредна ситуация. Придадох романтична светлина на идеята за изграждане на собствения си изход.

И все пак в ден като понеделник, тази идея изглежда ужасна и ненужна. Нито триумфална, нито бляскава, а тъжна и празна.

Най-забавните хора, които познавам са онези, заобиколени от тъмнина. И затова може би те са и най-веселите. Колкото по-дълбоко си затънал в ямата, толкова повече хумор ти трябва, за да излезеш от нея.

С течение на годините и с идването на Лени Брус, Ричард Прайър и Джордж Карлин, комедия се промени. Обществото започна да вижда, че хората, които са ги накарали да се смеят най-много, сякаш се радват на живота най-малко. Може би всички тези шеги са криели нещо много по-тъмно. Пукнатините по външността започнаха да се показват.

На 28 януари 1977 г., Фреди Принц заличи преструвките завинаги като се застреля. Лично аз познавам най-малко осем комици, които са извършили самоубийство.

Преди години ми казаха, че едно от най-важните качества, което хората нямат, е способността да се видят по начина, по който другите гледат на тях. Обикновено си мисля точно това, когато хората се държат като идиоти и не го осъзнават, или смятат, че са по-умни, отколкото са в действителност.

С Робин имахме едни и същи мениджъри през изминалото десетилетие и една вечер аз трябваше да направя подгряващо шоу в комедийния клуб. Бях много притеснен и представлението ми не беше нищо особено, но Робин го изкара като нещо много специално.

Когато майка ми и баща ми го срещнаха след шоуто, той прекара няколко минути с тях и им каза страхотни неща за мен. Моето его искаше да вярвам, че ги казва, защото съм страхотен, но реалността е, че Робин бе достатъчно умен, за да знае колко много това би означавало за родителите ми - да чуят такива похвални думи за сина си. И наистина означаваше много.

Наистина няма как Робин да е разбрал как гледахме на него. И просто няма начин да е разбрал колко много го уважаваха и му се възхищаваха другите изпълнители. Поне се надявам, че не е могъл да разбере. Защото е твърде тъжно да мисля, че може би го е разбрал, и въпреки това не е било достатъчно.

Автор на статията: Джим Нортън - комик, автор на New York Times и водещ на шоуто The Jim Norton Show

FBR.bg