Непознатата история: По допущание жените във Висшето училище

Група от учителки и учители при Варнeнската държавна девическа гимназия през 1898/1899 учебна година: Карл Албрехт, Иван Церов, Виктория Манова, Христо Стоянов, Лазар Попов, Елена Серезлиева, Васил Тодоров, П. Х. Григоров, Невена Гълабарова, Ст. Калев, Йордана Преславска, Бояна Начева, Н. А. Начева, М. Недялкова Попова, Ив. Вакъвчиев, Урания Папазова, Марица Кабакчиева, Тодор Ганчев, Герчо Мутафов, Елена Добрева, Олга Попова, Евгения Стаматова.     

„За да има успех женското образование у нас трябва жените сами да се заловят присърце за това дело. Никой не може да отбие у жената туй право на възпитателка, което й дава самата природа“ – казва в броя си от 15 май 1893 г. списание „Женски свят“, издавано от една от най-прогресивните и начетени за времето си варненки, г-жа Теодора Ноева. „Мнозина днес ще се страхуват да се дава образование на жената равно с мъжът, за да не им отнемем хлябът. Страхуват се пък други да си вземат за своя половина и съболезнователка образована жена, защото щяла да знае повече от тях и не щяло да има съгласие и покорност, щяла да бъде разкошна, надута и да занемари къщата и децата си“ – се допълва в една от многобройните статии по темата, с които изданието води битка за равни образователни права на мъжете и жените (бр. 14 от 15 юли 1893 г.).

Кому е била необходима такава война при положение, че в чл. 78 на Търновската конституция ясно е казано, че „първоначалното учение е безплатно и задължително за всите поданици на Българското Княжество“, а приемайки го, всички депутати са се съгласили, че образованието е „основата на напредъка на народа ни - у който народ образованието е задължително, той успява“.

Факт е, че Търновската конституция от 1879 г. въвежда задължително първоначално образование за всички български граждани, но идеята, че „жените и момичетата не се нуждаят от образование“, продължава да  господства в патриархалното българско общество. Масово в началото на ХХ век броят на българските момичета, които не са посещавали начално училище, според официалните данни на Министерството на образованието, е много по-висок от този на момчетата.

За разлика от  националната статистика във Варна положението било далеч по-добро

Според рапорт на главния учител „при Варненските Първоначални и Детски Общински училища“ за учебната 1891/1892 г. са били записани 704 ученици и 549 ученички, което на фона на общата статистика за страната показва почти двойно по-голям процент по отношение на момичетата, посещаващи училище.

Любопитен факт е, че Освобождението заварва българката почти неграмотна. Процентът на образованите жени през 1880 г. в страната е едва 0,1%. Положителна е тенденцията през следващите десетилетия, защото въпреки че общият брой на грамотните българки продължава да е по-нисък от този на мъжете, той значително нараства и през 1920 г. е вече 33,4%, а през 1934 г. скача на 52,5 на сто.

Въпреки този напредък, поради патриархалните предразсъдъци на обществото и управляващите, програмите в девическите гимназии до началото на ХХ век били доста по-различни от тези на мъжките, а това давало възможност на привържениците на идеята, че „вторият пол“ няма необходимите умствени и физически дадености, да не допускат жените до университетско образование. 

Дори в началното училище момичетата и момчетата изучавали различни предмети,

„подходящи за тяхната природа“. Например, докато момчетата имали „гимнастика“, момичетата се занимавали с „ръчна работа“ и „шев и кройка“.

Ето какво пише по този въпрос списание „Женски свят“ в бр.16 от 20 август 1895 г. по повод обсъждането на предложените от „Министерството на народното просвещение“ законопроекти за основните училища и гимназиите в царството (Според чл.8 от закона за гимназиите в долния курс на девическите училища се добавяли предметите „ръкоделие“ и „домакинство“.):

„… както за момчетата са уредени реални и класически гимназии, едните за ония които ще се предадат на практическия живот, а другите за желаещите да получат висше образование, нека така да се наредят и девическите гимназии по начин, щото еднакво да се ползуват и желающите да продължават учението си по висши учебни заведения и ония, които не ще могат да направят това“.

Въпреки упоритата дейност на женските издания и дружества за уеднаквяване на учебните програми, в периода 1906 -1914 г. учебният предмет „ръчна работа“ е въведен и за девойките от по-горните училищни степени (след началното училище), а новият Закон за народното образование от 1909 г. въвежда отново редица различия в учебните програми на девическите и мъжките средни училища.

В края на 90-те години на ХІХ в. започва движение за подаване на петиции, чиято цел е да се позволи на жените да следват в Софийския университет.

Още преди Освобождението и в първите години след него много интелигентни българки успяват да завършат университет в чужбина. Например със златен медал в Русия завършва образованието си Екатерина Каравелова – съпругата на Петко Каравелов. Там завършват и Рада Киркович, племенница на Найден Геров, Елена Мутева (поетеса), сестра на просветния деец д-р Димитър Мутев, а Мара Белчева получава диплом от Виена. Но вратите на Висшето училище в София, единственото в края на ХІХ – началото на ХХ век в България, се оказват затворени за жените.

Статистиката е публикувана във „Варненски общински вестник“.

В броя си от 1 януари 1897 г. списание „Женски свят“ публикува обширен материал „По допущание жените във Висшето училище“ и

„Прошение до Председателя на ІХ-то Обикновено Народно Събрание“,

което било внесено заедно със 750 подписа в подкрепа на исканията за право на университетско образование на жените. Като цяло тези искания се свеждали до решението „в утвърдителна смисъл на следните положения“:

„1) Да се разреши по принцип допущанието на нашите девици във Висшето училище.

2) Да се поемат за редовни студентки или, ако това не може, да се приемат като слушателки, докато издържат изпитите по програмата на мъжките ни гимназии.

3) Да се реорганизират нашите девически гимназии, какъвто и проект, до колкото знаем има изработен от Министерството на народното просвещение в смисъл, щото свършващите да могат свободно да постъпват във Висшето училище.“

През 1901 г. са допуснати първите жени във Висшето училище в София. Първоначално те били със статут на „наблюдателки“, а по-късно били допуснати и до редовна форма на обучение. Предразсъдъците, обаче, по отношение на образованието на момичетата продължавали да битуват в българското общество. Благодарение на общественото мнение, през 1907 г., по време на т.нар. Университетска криза, правителството на Димитър Петков отново лишава жените от правото на висше образование. (На 3 януари 1907 г. княз Фердинанд е освиркан от студенти пред новата сграда на Народния театър, след което правителството затваря Софийския университет за шест месеца. Петдесет професори са уволнени, а над 1300 студенти са интернирани, така се слага началото на „Университетската криза“. По-късно, на 25 януари 1907 г., Народното събрание ликвидира автономията на Университета, която била гарантирана със закон от 1904 г.) Решението на правителството е обосновано с „етически причини“. Според него мярката имала за цел „да запази морала на обществото, който бил компрометиран от съвместното обучение на двата пола“.

Репресивната мярка е отменена от правителството на Петър Грудев, което обаче предприема други репресивни мерки. На 20 декември 1907 г. с новоприетия Закон за основното и средното образование реорганизира учебния процес, осигурява материално учителите, но ограничава обществено-политическата им дейност, намалява заплатите на учителките и забранява на омъжените да упражняват професията.

Въпреки че са допуснати до „Алма матер“ и започват не само да се обучават там, но и да получават дипломи с по-висок успех от колегите си, реализацията на висшистките на пазара на труда е изключително трудна. Според запазените статистически данни за периода 1888 – 1938 г. 3094 българки са завършили висше образование (предимно в чужбина).

Професионално успяват да се реализират едва 16% от тях

Образованите българки са възпрепятствани по различни начини да упражняват своите професии.

Учителките, както вече споменах, са подложени на изключително дискриминационни рестрикции. Според българското законодателство щом една учителка встъпи в брак, моментално се разделяла с преподавателското си място. Имало квоти за жени преподаватели спрямо броя на мъжкия персонал в учебното заведение, те не били допускани да преподават в мъжките гимназии, като същото не важало по отношение на мъжете учители за женските гимназии. Заплатите на учителките били в пъти по-ниски от тези на колегите им, а при достигане на пределен стаж и възраст били уволнявани.

Не по-розово било положението на дипломираните юристки. Според приложимото в законодателството по онова време те не можели да стават адвокати и съдии.

Завършилите университет офицерски съпруги изобщо не можели да работят където и да било!

Дълго време проблеми с професионалната си реализация срещат и лекарките.

Благодарение на преобладаващата сред мъжете от онова време идея, че „жените по природа имат по-нисък умствен капацитет“, те не били допускани не само в професиите, изискващи висше образование, но и в управлението на държавата. Всичко свързано с независимостта и пълноправието на жените в обществото било осмивано с всякакви нелепи аргументи. Едва през 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път им било дадено право да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не и да могат да участват в гласуването. 

След десетилетия борби през 1937 г. Движението за равни избирателни права на жените в България постига частичен успех и „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“. Това не важи за неомъжените жени. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – т.е., да гласуват, но не и да бъдат избирани.

По отношение равноправието на половете към този момент България има едно от най-закостенелите и дискриминационни законодателства. Парадоксален факт е, че още в 1930 г. в Турция на жените е разрешено да гласуват на местни, а четири години по-късно и на национални избори. Нещо повече! През 1935 г. 18 кадъни свалят фереджетата и стават депутати в турския парламент.

По-ориенталско от това на ориенталците е мнението на българските политически мъже по този въпрос. Едва 10 години след своите турски посестрими 16 българки влизат в 26-ото обикновено народно събрание като депутати.

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Четете още

Забранява се свободното циркулиране на кучетата по улиците и мегданите

Над четиридесет години след Освобождението във Варна няма читалищна дейност

Зоополиция следяла за хуманното отношение към добитъка във Варна през 1931 г.

Няма българин, който да не гледа подозрително на каквото и да е изменение на Конституцията

За кмета: Иван Мънзов

Кметуването на Дамян Перелингов

Тракийците и договорът с Турция