Непознатата история: Коледни впечатления

Когато през 1845 г. датският писател Ханс Кристиян Андерсен пише „Малката кибритопродавачка“, той включва в разказа си коледната елха.

Коледното дръвче е играло важна роля в зимните празници още от древни времена. Използването на вечнозелени дръвчета и изработването на венци и гирлянди от тях символизирало вечния живот за древните египтяни, китайците и евреите. Много езически богове и духове били чествани чрез вечнозелени дръвчета. В Северна Европа викингите смятали елите за символ, който напомня, че тъмнината и студът на зимата ще свършат и зеленината на пролетта ще се върне. Древните римляни пък „обличали” дървета с  дрънкулки и свещи на фестивала в чест на бог Сатурн.

Много са легендите за произхода на коледното дръвче. Повечето са свързани със странстването на някой духовник, който по един или друг повод получавал прозрение и „откривал“ вечнозеленото коледно дръвче, което се превръщало в символ на живота.

Истината обаче е, че в Европа традицията да се украсява елхичка идва от Англия и тя има своята начална дата – Коледата на 1841 година, когато съпругът на кралица Виктория, принц Алберт, поставил коледно дръвче в замъка Уиндзор. В Америка немските имигранти следвали традицията на коледното дръвче още от 1830 година. Няколко десетилетия минали, докато американските семейства приели коледното дръвче като незаменим символ на Коледа.

До България коледната елха „пътувала“ близо 40 години. Първото дръвче е украсено в София през 1879 година, когато по нареждане на княз Александър Батенберг поставили в банкетната зала на двореца голяма елха със запалени свещи, а под нея чинии със сладкиши и подаръци.

Според някои първата коледна елха по българските земи е била украсена две години по-рано - през 1877 г., в полеви условия от войниците на генерал Гурко.

В началото на ХХ век коледното дръвче стигнало и до Варна

Първата елха на обществено място в България е грейнала в Офицерския клуб във Варна. Дървото е украсено за Коледния бал през 1901 година. Дотогава са известни няколко случая на събирания около елхата, но на частни партита.

Чужденците, пребиваващи в града, и консулите са първите, които украсявали елхи в домовете си, а да те поканят на „устройването на елха“, се смятало за голяма чест и привилегия. Първоначално елхите или олеандрите се кичели със саморъчно направени играчки от гланцирана и разтегателна хартия, разноцветни гирлянди, сухи плодове и сладкиши. По-късно предприемчиви търговци започнали да внасят от Западна Европа специални комплекти от изящни украшения и играчки за елха.

Варненци бързо възприели и европейския обичай да се поднасят подаръци на децата – книжки, моливи, играчки, красиво опаковани и украсени с лъскава червена панделка и елхово клонче. Поставени под елхата или раздадени от Дядо Коледа, те били трепетно очаквани от всички. Коледата била време за веселие, балове и вечеринки. Но това било за богатите…

За бедните във Варна, както навсякъде по света, Коледата била време на очакване и вяра. Очакване за „чудото“ и вяра, че някой добър човек ще им подаде ръка… Благотворителните дамски комитети им раздавали топли дрехи и саморъчно плетени чорапи и терлици. Някои получавали и по малко брашно, по-големите късметлии се уреждали с дъхави сладки или някоя и друга пара…

А бедните във Варна били много, особено в края на 20-те години на ХХ в. Голямата депресия не подминала морския град и икономическата криза нанесла тежък удар на промишлеността. Тя довела до многобройни фалити и съкращения на работници. Особено тежко се отразила кризата на вдовиците и сираците.

За да предизвика съпричастие и милосърдие именно към последните, журналистката Анка Василева разказва в два последователни броя на вестник „Варненски кореняк“  (бр. 2 и 3 от 1 февруари и 1 март 1932 г.) за

Коледата на една бедна вдовица и нейните три деца

Ето част от нейните разтърсващи „коледни впечатления“:

„На първия ден на Коледа, след  обед, отидох да посетя една бедна нещастна майка, която за да живее без наем, приютила се с трите си дечица в лозята в един полусрутен едноетажен кьошк, построен от кал, по прозорците на който се виждат повече картини, отколкото стъкла. Най-големият Петьо на 9 години, ученик от ІІІ-то отделение, средната - Лида на 8 год.—от II-ро отделение, а най-малкия Стефчо на 6 год. Кучето, което от летос не бе ме виждало, спусна се веднага към мен, почна лудо да подскача, да ближе ръцете ми, дрехите, очичките му, като разпалени въглени, горяха от радост. „Стига Цезар, стига!“ и почнах да го милвам. Тогава то просто побесня, високо подскачаше, ближеше лицето ми, хълцаше, търкаляше се на краката ми, нови скокове правеше, просто не можех да вървя. Дочу глъч майката и излезе. „А .. . г-жа, Господ те изпрати днес при мен. Самичка останах в тази пустиня. Колко ми беше мъчно“.

„А где са децата?“

„Те отидоха на кино. Петко беше снощи коледар. Събра 80 лв. Взеха си всички по 4 лв. за кино, останалите дадоха на мен, за да събираме пари за да купим обуща за малкия. Да беше видела само как се радваше Стефчо, като отиваше на кино. Големите ги водят понекога учителите и когато разправят каквото са видели, Стефчо се захласва, слуша ненаситено и ги моли още, още да разказват... Скачаше отъ радост, Цезар също подскачаше заедно с него и тръгна с тех. Едва успех да го върна. Без кучето, някак си е страшно самичка. Заминаха те, но мисълта ми е за Стефчо, ще замръзне той с терлици. Не исках да го пусна, но можеш ли го спря?  От кога бълнува за кино, изплъзна се от ръцете ми, без да успея да закопчея палтенцето му.“

„ Ами как прекарахте снощи?“

„Като никога г-жа, много весело прекараха децата ми, просто бяха щастливи. Намериха те клончета хвърлени от изкастрени елхи, вързаха ги с лико и пристигнаха тържествено

„Елха, мама, и ние елха ще имаме тази вечер“

Очичките им светеха от радост! Ами с що ще я украсим.. . Ще намерим мамо. И бързо всички се заловихме на работа. Лида извади от чантата си лъскави тънки хартии, направихме халкички, после дълъг синджир, обиколихме елхата, като тантели, окачихме неколко илюстровани картички, които Лида получи подарък от другарките си. Сега една звездичка да имаме мамо, аз имам лъскави златни книжки, другарките ми като ядат шоколади, събират ги.. . ето ги в читанката ми .. . не можеш ли мамо една звезда да направиш, обади се Лида. Нарисувахме на един картон звезда, отрязахме внимателно, облепихме златистата книга и... качихме звездата на върха на елхата.

„Брей хубава звезда като истинска, викаха те, па свети, наистина, виждаш ли мамо, свети! Втренчиха си очичките и дълго се любуваха на звездата, местиха картичките, пипаха клончетата с благовение, с неописуема радост. „Сега една свещичка да имаме, без кусур ще бъде елхата ни" — обади се Лида. „Дай мамо едно левче да купя от бакалина.“

Верваш ли г-жо, немах счупена пара. „Петьо ще донесе пари и ще купим, деца!“

Блъсна се вратата и ето Петьо се яви запъхтян, не може да говори, гласа му пресипнал. Събрах 80 лв. може и повече да са. Извади ги от джеба си и почнаха да ги броят. „Повече щях да събера ами много лаеха кучетата, не се чуваше моята песен .. . одрах си гърлото да викам. На некой кьошкове светеше, ама не ми отваряха вратата“, говореше Петьо, като брояха парите до ламбичката, която едва светеше. Ами елхата на кюшето не виждаш ли Петьо? А—хубава елха, кой ви я даде, и голяма звезда. Сега имаме пари свещички да купим Петьо. Късно е деца, ламбата угасва, лягайте си—казах аз. Нека угасне, звездата ще ни свети мамо, тя цела нощ ще свети. Христос ще се роди мамо, па може дедо Коледа и при нас да дойде, да знае, че имаме елха, ще дойде той и подаръци ще ни донесе - каза Лида.

Дедо Коледа само в богаташките къщи отива

— каза Петьо. Малкият слушаше като захласнал и не си дигаше очичките от звездата. Угасна ламбата. Децата играеха около елхата, пеяха коледни песни, а аз клекнала до печката, чупех нервно лозови пръчки, за да поддържам огъня и да уврат сърмите. Съседката ни закла прасето си и ми даде коджа месо, Господ здраве да й дава. Утре на коледа ще ядем сърми. Неволно отлетях към моето детинство—в Калофер как аз прекарвах коледа при родителите си, как страдам днес, дечицата ми без никому зло да са сторили и как в този момент скромните им душички се чувствуват щастливи и само за свещичка бълнуват .. .

Бухах нервно печката, блъсках чукана, удрях с дилафа, да заглуша с тоя шум моите стенания, преглъщах и се силех да спра сълзите, които почваха да се търкалят.

Хайде деца, кажете „отче наш“ и си лягайте. Те никога не са чели молитвата така тържествено, с религиозно настроение, обърнати и втренчени към звездата.

После през нощта, постоянно си дигаха главичките да гледат  елхата. „Стига сте държали чергите, отвивате ме и вие ще истинете" — виках аз. Стефчо стана: Мамо звездата по-голема става и по-близо идва, да станем!—Станаха и другите: „Да да . . . да: по-голема става, грее. . . колко светло, и колко топло. . . да станем мамо... Нали Христос ще се роди. За това тъй свети и грее звездата“ — обаждаха се другите.

Станаха всички. . . требваше пръчката да взима и на сила да ги накарам да си легнат. . . Най-после заспаха всички. Мен сън не ме хващаше. По едно време чувам Стефчо бълнува  - той хълцаше, трепереше: . . . мамо. . . дядо Коледа дойде. .. ето го... иде... иде, буйки ми носи и червена топка а... дай ми ги дядо Коледа". . . - простираше ръце и цял се люлееше... уплаших се, челото му гореше... Станах, турих тухличка на краката му и пак заспа.

Ами, знаеш ли г-жо какво се случи тая сутрин? — Децата ми бяха на морското казино, да, на казиното отидоха моите деца и много други бедни варненчета. Дружеството  „Кореняк“ устрои за тех утро, с разкошна елха, музика, хор, оркестър, декламации.

Бедничките, дрипавичките на сцената излезоха и кой каквото иска по-своему декламира. Лида, изправена до елхата. Запяла за птиченцето. „Ах запей ми ти запей, черни грижи разпилей. . . На сирачета скърбта нема нигде по света. . . Заплакали некои и й дали парички. На момчетата гърлата биле схванати от коледузане. Петьо избрал „Да обичаме земята“ , но нищо не се чувало, малкия за „Заю баю“. На края играли хоро и получили всички плетени вълнени блузи.

С каква радост дойдоха, никога не съм ги виждала тъй щастливи. А като разправяха за преживялото в казиното — като че ли са биле в небесата. . . Аз плачех и се смеях от радост и вълнение!.. .

Чуват се стъпки и детски гласове. Блъсна се вратата и се втурнаха трите деца тъжни вкочанени от студ. Стефчо плачеше. Петьо с прегракнал глас: Мамо нямаше кино за 4 лв. ученическото повишили на 6 лв., а на Ранков на 12 лв. гледахме вън картините. На ти вестник „Утро“ да четем, а 11-тях лева дигни ги при другите, като съберем от сурваки ще купим на Стефчо буйки!

. . . Терлиците беха се залепили на крачката му! . . .“

Следва продължение...

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Четете още: