Непознатата история: Никой не е по-голям от хляба!

Хората едва ли имат представа откъде и как се е появил хлябът. Всички обаче знаем, че за да се появи той на трапезата, много хора се трудят упорито и дълго. “Хлябът иска пот” – са казвали старите българи. Това разбиране изразява осъзнаването на хляба като продукт, получен в резултат на човешкия труд, посредством който природата се преобразува в култура и кореспондира с думите в библията, с които Господ се обръща към Адам: ”С пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет” (Битие, гл. 13, 19).

За българина хлябът е свещен, незаменим

 
Думата „хляб“ в много случаи е приела значението на „хранене“ или „нахранване“. Една поговорка гласи: „Като има хляб, всичко има“. Хлябът в бита на българите, освен за всекидневно изхранване и оцеляване, се явява и съществена част от обредите – било то езически или християнски. 

ОБЯВА ВЪВ ВЕСТНИК “Светкавица”, бр. 28, 18.ІХ.1910 г.

След Освобождението в повечето семейства в селата и по-малките градове на България хлябът се приготвял за цяла седмица и се съхранявал на чисто място, защитено от мишки, насекоми и други вредители. За да се запази по-дълго време мек, той се покривал с домашно изтъкана от лен и кълчища покривка, която била оцветена или само в сини краски, или нашарена с повече цветове. Това по-грубо платно със специално предназначение селяните наричали “месал” или “трапезник”. На трапезата най-възрастният мъж вземал хляба, вдигал го нагоре, после го разчупвал и раздавал. По-късно хлябът започнал да се реже с нож на по-големи или на по-малки патари. Вярвало се, че който реже хляба в дома, той остарява по-рано от тези, които не го режат. Не се допускало здрав човек да яде хляб, лежейки. Не се разрешавало роненето на трохи на масата или на пода. Те не можели да се тъпчат с крака, да се метат с метла и да се изхвърлят извън дома, а също така да се изгарят в огнището или в печката. Вярвало се, че нарушаването на тези забрани обрича къщата на безхлебие. Строго се забранявало на децата да си играят с хляба. Затова те нямали право на достъп до него. През деня, ако много огладнеели, малчуганите получавали по филийка, която отрязвала или баба им, или майка им. Децата били задължавани да си изяждат всички залъчета, в противен случай “циганчето щяло да ги навали” и те нямало да пораснат и да станат силни. Никога не се отказвал хляб, поискан назаем от съселянин, а също така  на чужд човек, който бил гладен, или на просяк. Недопустимо обаче било хлябът да се дава през прозореца или през прага, за да не си отиде той от къщата. 

Тези простички вярвания на нашите предци показват на каква почит бил той в българското семейство, където целият бит се въртял около питата хляб. С хляба се измервал и цикълът на сезоните – оране, сеене, жънене, мелене и т.н. 

РЕКЛАМА ВЪВ ВЕСТНИК “Курортна Варна”, бр.1, 1.І.1927 г.

В големите градове „хлебният въпрос“ обаче бил далеч по-сложен.

Да се достави зърно и брашно за изхранване на населението, да се следи да не се картелират мелничарите, за да се запази цената на насъщния, да се контролират хлебарите – какъв грамаж, на каква цена и с какво качество хляб предлагат на гражданите, всичко това влизало в задълженията на местната власт и било регулирано с наредби и решения на Общинския съвет. Например във Варна според решение на Общинския съвет, взето на извънредно заседание, проведено на 23 декември 1888 г., под №378, публикувано в бр.1 от 10 януари 1889 г. на „Варненски общински вестник“, хлябът във фурните на Варна трябвало „да се приготвя и изважда за продавание на дребно, добре опечен, по следующите цени: първо качество, т.е. белий хляб оката по (22 ?) двадесет и две стотинки и половина, а второкачествений (черний хляб) – по (19) деветнадесет стотинки“.

В същия брой на вестника е публикуван и „Правилник за хлебарите в гр. Варна“, чрез който се регулирала хигиената по приготвянето, начинът на приготвяне, качеството, категоризацията и цената на хляба, както и контролът по приложението и изпълнението на правилника, санкциите и наказанията. На всеки хлебар била раздадена и „по една книжка, в която ревизорите (прегледвачите на хляба) да записват извършването на ревизията“.

Това, разбира се, съвсем не било лесно и често се стигало до конфликти, стачки на хлебарите или мелничарите и до недостиг на насъщния. Как се решавал въпросът с хляба във Варна при подобни проблеми, научаваме от бр.17 на вестник „Черно море“ от 26 септември 1891 г.:

„Хлебния въпрос в града

Хляб! Страшна нужда! Да се играе с тази нужда или да се експлоатира с нея – никак не е шега. За туй да се бди строго върху търговията с хляба е най-святата длъжност на обществото и неговите учреждения. Наистина у нас още няма закон, който да урежда тази търговия, заедно с месото, както има в другите европейски държави, но това лишение от закон ни най-малко не отнема правото на общинските управления да налагат на хлебарите такса, наречена по наследство „нарка“. И нашето Общинско управление, заето с грижите върху общите нужди на своето население, би заслужило укор и неуважение, ако абдикираше от тая грижа и оставеше хлебарите да поставят произволно цени на изкарвания си за продан хляб. Върху средствата с които може и трябва да разполага едно Общинско управление при прокарването на наложените цени, ще говорим отделно, а тук ще се ограничим да дадем едни само разяснения на възникналия в града ни „хлебен въпрос“, който занимава сега всички умове.

Градското Кметство, на основание решението на Общинския съвет, издава приказ (заповед - б.а.), подписан от кмета М. Колони, на 13 септември 1891 г., чрез който се заповядва на градските хлебари да продават хляба: І кач. (бял) – 27 ст. оката (ока е турска мярка, употребявана и след Освобождението, равна е на 1200 г - б.а.), а ІІ качество (чер) – 25 ст. Хлебарите, които до тогава са продавали І качество хляб за 30 ст. останали недоволни от тоя приказ и на другия ден подават колективно заявление до кметството, че са недоволни и че за туй спират да вадят хляб от понеделник (от 16-того). Г-н Кмета получил заявлението на 15-ти, в неделя и като не могъл нищо да направи в един и то неделен ден, бил принуден да спре действието на приказа си, само и само да не остане града без хляб. Това спиране се продължи през цялата седмица: хлебарите си продаваха хляба по стария „нарка“, а общината приготвила стари, изоставени пекарници за работа, доставяла си брашното, правила си бараки в които да се продава хляба и прочие приготовления, докато най-сетне, в събота и в неделя (21-и и 22-ри) заповядва на хлебарите да не изваждат повече хляб от 30 ст., защото Общината ще доставя на града хляб по 27 ст. от неделя (22-ри). В неделя кметството почва да продава хляб, а оня на хлебарите да насича, като несъгласен с приказа. Първият ден мина благополучно, защото хляб е имало доста (хлебарският насечен хляб се продавал на ока), но на втория ден, понеделник, се разбра, че общината не била подготвена да продава хляб в достатъчно количество и нужното качество! Надвечер тълпи от хора стояха пред празните бараки и искаха хляб с пари, пък хляб няма! Много късно вечерта общината, как да е, раздаде препечен, лошаво качество хляб, но третия ден беше вече грозен, опасен, защото общината не разполагаше с остатъчно пекарници, работници, брашно и прочие. Главната причина за всичко туй беше, че спрелите пекари изкупуваха брашното и общинския хляб в голямо количество и ги хвърляха в хамбарите си“.

ПУБЛИКУВАНО в бр. 408  на вестник “Варненски новини”, 13.ІХ.1914 г.

Този саботаж, както и лошата преценка на общината по отношение на количеството хляб, което би било необходимо за дневното изхранване на гражданите на Варна, почти обрекли града на глад. Кметът Колони след дълги преговори с хлебарите в Русе и Шумен, както и с ръководството на Дирекцията на железниците, успял да уговори да бъдат доставени 5000 оки хляб. Хлябът пристигнал с влака в 17 ч. и 40 минути, но докато се разнесе по бараките за продан, станало почти 20 ч. Можете да си представите огромното негодувание на събралото се пред тези импровизирани търговски обекти гражданство. 

„Всеки може да си направи една приблизителна сметка по тоя хлебен въпрос – казва авторът на статията във вестник „Черно море“. – Някой лица от Кметството поддържат, че не трябва да се гледат сметките, а да се удовлетворява града и да се докаже на хлебарите, че трябва да се подчиняват на Общинските разпореждания.“

Спорът между общината и хлебарския еснаф за цената на хляба в крайна сметка завършила с преговори и макар бюджетът на Варна да пострадал сериозно от решаването на „хлебния въпрос“, в крайна сметка заповедта за новите цени на хляба влязла в сила. Защото, както казва народът: „Никой не е по-голям от хляба!“, а „да се бди строго върху търговията с хляба е най-святата длъжност на обществото и неговите учреждения“.

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Още по темата: „Водният въпрос“ на Варна

Карането на велосипед развращава…

Непознатата история: Направи си сам

Чарлз Дикенс: Варна е морската столица на България

Варна като „гроздолетовище“

Една справедлива преценка за летовна Варна