Непознатата история: Направи си сам

Превръщането на Варна от провинциално, ориенталско, пристанищно градче в модерен, европейски, курортен център и морска столица на България била една от основните цели не само на управниците на града, но и на повечето от жителите й. Особено на младите, много от които получавали образованието си в Европа и завръщайки се в родното място, привнасяли духа и нововъведенията, които улеснявали и правели по-красив и уреден живота в големите градове в чужбина. Едно такова нововъведение се оказали уличните бордюри и тротоарите. Типичните ориенталски улици, характерни за нашия град, били тесни, мръсни, криви и незастлани. При всеки по-силен дъжд уличната мръсотия, повлечена от дъждовните води, наводнявала тесните дворчета и пълнела домовете и дюкяните на търговската улица. Сякаш нямало спасение от калищата, докато варненци не се научили, че по света този въпрос е решен, като от двете страни на улиците са изградени въпросните бордюри и тротоари, по които хем да вървят пешаците и да не пречат на движението на каруците и колите, хем да не пускат калните води да заливат дворовете и къщите.

„Не стига дето улиците на град Варна представляват един лабиринт, което прави затруднително всяко движение, ами и съществующите са тъй занемарени, че произвеждат грозно впечатление на всеки пришалец“, пише опозиционният вестник „Свободен Глас“ в бр. 13 от 30 март 1908 г. Авторът на материала обръща особено внимание на липсата на тротоари по улиците на града: „Някой от улиците имат доста широко място за тротуари, но с изключение на улица „Преславска“, никоя от тях няма послани такива. Улици като „6 септември“, „Сливница“ и „Цар Борис“ и пр. представляват една грозна картина, която съвсем не прави чест на гр. Варна и Варненската община. Но ако варненските жители нямат вкус и не постилат тротуарите пред къщите си, то нужно е Общината да ги застави, като им даде единен план по който да ги постилат. Това е длъжна да направи общината, защото иначе никога няма да видим нашия град, уреден по частна инициатива.“ 

И общинската управа дали подтиквана от упоритите настоявания на журналистите, дали защото самите общинари виждали, че направата на тротоари е една изключителна необходимост за европейското развитие на Варна, предприема необходимите мерки

 
на принципа „Направи си сам“ 

При направата на настилката на новите улици в „поемните условия“ се описва и едно ново условие за спечелилите търговете предприемачи – да поставят бордюри. От своя страна гражданите били задължени, когато имат поставен на улицата пред дворовете и къщите си бордюр, да го „застелят“ или „окаменят“, както е записано в редица „поемни условия“, публикувани през този период във „Варненски общински вестник“. Това „задължение“ не било по вкуса на много варненци и те намирали ред причини да го „пропуснат“ или поне да го отложат във времето, както намирали причини да „пропуснат“ отбиването на задължителната „трудова повинност“, въведена със закон, приет от Народното събрание и утвърден с Указ № 60 от 5 юни 1920 г., публикуван в “Държавен вестник”, бр. 56 от 14 юни 1920 г. 

Текстът на този закон задължавал младежите над 20 години и девойките над 16 години да упражняват общественополезен труд –трудова повинност.

По това време на власт е правителството на Българския земеделски народен съюз – БЗНС, с министър-председател Александър Стамболийски, който поема поста през октомври 1919 г., непосредствено след края на Първата световна война.

Ньойският мирен договор от 1919 г. е поставил победените страни от Първата световна война, включително и България, в унизително състояние. България трябва да демобилизира военните си сили и да премахне задължителната военна служба. Страната няма право да произвежда, закупува и внася оръжие, боеприпаси, танкове, бронирани коли. Въвеждането на трудова повинност, при която първите месеци преминавали в задължителна военна подготовка, било начин за заобикаляне на условията на Ньойския договор.

Първоначално трудовата повинност е имала 16-месечен срок на служба. От 1921 г. срокът на службата е намален на 8 месеца. Законът допускал и приемането на доброволци, като определената възраст била 17 години за младежите и 12 години за девойките.Този вид трудова повинност в България, за разлика от други европейски държави, била лична и не се допускало заместване. От нея се освобождавали девойките от мохамедански произход, някои лица по медицински критерии, омъжените жени и доброволците в армията и жандармерията. Задължението се отлагало за учащите се в средните училища до завършване на образованието им, за задържаните под следствие и осъдените на лишаване от свобода.

Чрез трудовата повинност правителството искало да организира и използва работната сила в страната за развитие на производството и благоустройството, да развие у гражданите любов към обществените работи и физическия труд, независимо от общественото им положение и имотното им състояние, да повдигне моралното и икономическото състояние на населението и култивира у гражданите съзнание за задълженията, които имат към себе си и обществото, като ги приучи на рационални методи на работа.

В закона били определени и отраслите на националното стопанство, в които да се използва безплатният труд на трудоваците. Това били направата на пътища, железници, канали, водопроводи, баражи, постройки на сгради, планиране на села и градове, укрепване на пороища, корекция на реки, пресушаване на блата, отглеждане на буби и др.

Създаването на трудова повинност предизвиква обществено недоволство

Противниците на закона казват, че така се ограничават човешките права и има пряка намеса на държавата на строителния пазар. То предизвиква и външнополитически проблеми, тъй като много страни разбират, че трудовата повинност е опит за заобикаляне на Ньойския договор и създаване на скрита армия, затова те са и обект на чести инспекции. В първия трудов набор са свикани 15 643 младежи. Само за няколко месеца те проправят 815 км пътища, построяват 34 км железопътни линии, десетки мостове и чешми. Всички най-големи, важни и трудни обекти в страната след 1920 г. са изградени с участието на трудоваците. По примера на България трудова повинност е въведена в редица страни на Европа, Азия и Америка. Така например задължителна трудова повинност е създадена в Унгария, Австрия, Канада (1932 г.), в Америка (1933 г.), в Япония и Естония (1934 г.), в Германия и Полша (1937 г.) и други. В трудовата повинност на Америка през 1933 г. по заповед на новоизбрания президент Рузвелт са свикани 274 375 трудоваци. Формирования, подобни на Строителните войски, се изграждат в Куба, Виетнам, Монголия, Танзания, Лаос и др.

Към 1926 г. трудоваците достигат до 130 000, което затруднява финансово държавата, и се налага да бъде отменена в първоначалния си вид.

В края на 30-те години на ХХ век трудовата повинност за гражданите става десетдневна и трудът им се ползва за благоустрояването на градовете. 

Във Варна трудоваците чистели деретата, 

пясъчния бряг, ремонтирали мостове, засипвали мочурища, почиствали улиците от натрупаните купчини смет и много други. Разбира се, този вид безплатен и общественополезен труд не бил привлекателен и много варненци по всякакъв начин се стремели да пропуснат да се отзоват на „билета за повикване“. А какво правели за града трудоваците и как протичал този процес за доброволен труд „на полза роду“, научаваме от бр.199 от 9 март 1929 г. на „Варненски общински вестник“:

“На 1 април тази година се свикват всички годни за физически труд варненски граждани да отбият десетдневната трудова повинност. Излишно е да изтъкваме колко е важно за града ни едно разумно и системно прилагане на трудовата повинност.

Достатъчно е, преди всичко, достатъчно съзнание у гражданите за значението на трудовата повинност, и тогава ние ще се радваме на резултати, които биха се добили само с разходването на грамадни парични средства с каквито общината не разполага.

Техническата дирекция при общината е приготвила подробен план за благоустройствени работи, които ще се извършат с десетдневната трудова повинност.

На първо време ще се извърши: Направа и поправка на мостовете в и около града, корекция на градските и в околността на града канали, изчистване на морския бряг, на укрепителните стени и огради на общински места, засипване на мочурливи места, почистване и изхвърляне на сметта. Поправка на общинските здания, изкопаване и закриване на водопроводи и канални ями, и електрически кабели. Монтаж на водопроводни и канални тръби от специалисти, засяване на цветните, зеленчукови и овощни градини (по това време във Варна е имало общинска зеленчукова и овощна градина, продукцията от които се продавала в специализирани магазини - б.а.), също (залесяване) на бреговете и околностите на града. Реголване и почистване на морския бряг и пр. 

Със съжаление трябва да констатираме, че у нас на трудовата повинност се гледа с пренебрежение. Характерната българска черта да изклинчва тук се прилага най-релефно. А едва ли има по-голямо благодеяние от това да вложиш труда си за създаване на блага, от които ще се ползват всички.

Схващайки така предназначението на трудовата повинност, ние се надяваме, че варненското гражданство най-съвестно и с пълно съзнание за ползата от нея за града, ще се явят масово да изпълнят своя дълг като граждани на тази страна, преди всичко към Варна и след това към държавата.

Прочее, всички на работа, за да изградим с общи усилия благоустройственото дело на нашия град.“

Следва продължение…

МАРИЦА ГЪРДЕВА

Снимки - колекция Ярослав Гочев, период 1901 - 1910 г.